Петър Николов

Ще напусне ли ДСБ парламента след решението  партията да мине в опозиция? Този въпрос се основава на политическия опит и логика. В 43-то Народно събрание ДСБ няма необходимия брой народни представители, за да състави самостоятелна парламентарна група. В рамките на парламентарната група на Рефоматорския блок съчетаването на „коалиционен партньор“ и опозиция би изглеждало като желание на реформаторите да „играят“ с две карти – първата е на властта, която са обещали на своите избиратели, а втората – на опозицията, която предлагат на своите избиратели и чрез която се надяват на по-добър изборен резултат, когато му „дойде времето“. Да бъдеш едновременно на власт и в опозиция е доста своенравна, близка до тарикатското поведение, позиция. А какво би било достойното поведение в случая?

Достойното поведение е очевидно: тъй като депутатите от ДСБ не са в състояние сами да свалят правителството чрез гласуване в парламента и за да реализират тази си идея /ако изобщо имат такава идея!/ те трябва да гласуват срещу кабинета заедно с депутатите от ДПС, БСП и Атака. Такава е опозиционната логика. Особено, когато се афишира като максималистична. Вариантът, че депутатите на ДСБ за едно ще подкрепят кабинета, а за друго ще го критикуват, ги поставя в ситуцията на т.нар. „конструктивна опозиция“, което за тях специално е губеща позиция. Много скоро избирателите им ще започнат да им задават въпроса, какво всъщност търсят в парламента, където нищо не могат да променят. И ще им покажат единственото логично решение: хвърляне на депутатските мандати и напускане на Народното събрание. Това им поведение ще бъде приветствано и от червените избиратели. Вярно е, че едните ще говорят, че протестират срещу правителството от „десни“позиции, а другите – от „леви“, но в обществото мнение те и заедно и поотделно, ще бъдат опозиция срещу управляващата коалиция.

Оформянето на депутатите от ДСБ като евентуално „независими“ определя и необходимостта партията ДСБ да напусне Реформаторския блок и той да престане да съществува. Като цяло всички тези катаклизми ще доведат до неизбежна политическа дестабилизация страната, нещо което идално се вписва в сценария на антиевропейските „източни приятели“ на България. Вписва се в политиката на хибридна война, която Русия води срещу Европа. Разбира се, тук с право от ДСБ биха отвърнали, че „целта оправдава средствата“. Но целта засега не се формулира и остава неизвестна. Защото излизането в опозицията не е цел, а средство.  Затова и сериозните анализатори смятат, че вариант ДСБ да спечели следващите парламентарни избори, ако те са през тази година и да има конституционно мнозинство, за да направи тези промени в конституцията, които сега не бяха направени, граничи с фантазията. И са прави. Следователно дори и при най-добри намерения в един следващ парламент „новите опозиционери“ ще трябва да си партнират със „старите опозиционери“ –БСП и ДПС, а вероятно и с Атака. С още по-голяма сигурност ще се наложи да си партнират отново с ГЕРБ и Реформаторския блок. България обаче ще мине през един сериозен дестабилизиращ цикъл, което никак, ама никак не е добре и за държавата и за гражданите.