Какво са правили българите по време на петвековното „турско робство”?  За да си отговорим на този въпрос, трябва да се върнем назад в историята.

В началото на 14-ти век на Балканите има една голяма държава, известна като Загора, но кой-знае защо „записана” като Второ българско царство. Тази държава Загора била тюрко-куманска. Управлявали я последователно няколко кумански династии, още от създаването й по време на Асеневци. Името Асен произлиза от тюркското име Асена, известната вълчица в тюркската митология. Цар Асен пък бил известен и като Белгун, тоест „мъдрия”, от тюркската дума „билге” – мъдър.

Но в началото на 14-ти век в Европа настъпила епоха на голям глад. Климатът се променил, реколтите намалели, а на много места нямало такива. Хората започнали да измират масово от глад. Настъпила епоха на канибализъм. От глад измряло 30% от европейското население, а тази двадесетгодишна епоха била наречена „Големия глад”. За нещастие, скоро след нея настъпили времената на три поредни чумни вълни, покосили около 60% от европейците. В Загора чумата била една от най-свирепите и отнела много животи, включително на представители на аристокрацията. Държавата се разпаднала на четири части, които станали антагонистични една на друга. Видин се превърнал в католическа държавица, Търново си останала православна, Карвуна била 100% тюркоезична, а нейната църква, за разлика от тази на Търново, била пряко подчинена на Константинополската патриаршия. Тези три държавици били управлявани от тюрко-куманската династия Шишмановци. Велбъжд пък минал под опеката на Сърбия. Населението на някогашната Загора се стопявало, а малцината оцелели отишли да живеят хаотично край речните корита, надявайки се да оцелеят от чумата. В нито една от тези държавици нямало вече истинска държавност. Царял голям глад и мор, хората не се интересували от нищо друго, освен как да оцелеят физически. По това време започнали да се появяват османлиите, които били съюзници на Римската империя, известна днес като Византия. Според съюзните договори, османлиите навлезли на Балканите, за да помагат на императорите в техните граждански войни. Османлиите имали много храна и дрехи, а местните им братя-кумани от аристокрацията вече нямали нищо, дори държава. Останалото население изнемогвало от глад и болести, трупало се край реките и се молело да го отмине чумата. Постепенно, тези земи били включени в Османската държава. Според законите й, християните били освободени от военна повинност и нито един християнин не го включвали в армията и не ходел на война. Населението на новите османски провинции било около триста хиляди души, успели да оцелеят след Големия глад и трите чумни епидемии. Така пет века тези хора – кумани, българи, роми, печенеги и други, които били християни, а не мюсюлмани, започнали да живеят мирно и кротко, да спазват законите, да се хранят редовно и да изграждат стопанство. Животът им бил много спокоен и те почнали да си строят големи и хубави къщи, да отглеждат много животни, да обработват ниви и да се занимават с градинарство. Раждали се по десетина деца във всяко семейство. Османската империя направила преброяване през 1873 г. Оказало, че българите били седем милиона и триста хиляди души, а някога били само триста хиляди, заедно с куманите. Нито един българин-християнин не загинал по време на война цели пет века. Нямало епидемии, нямало опасни болести. Къщите на българите били красиви, а градините им – великолепни, та чак Достоевски им завидял и написал прословутата си статия от времето на Османо-руската война през 1877-1878 г.

Такива времена били, а днес все още някои вярват, че имало „турско робство”. Това „робство” увеличило българите от триста хиляди на седем милиона и триста хиляди през 1873 г., а днес населението на България е шест милиона…