Гюрсел Алиев

Сърцето е странен другар. Прощава – тихо, като куче, което знае, че няма смисъл да лае повече. Вие в мълчанието си, скимти от болката, която не може да избяга, и дори хапе – понякога себе си, понякога света около него. Но никога, никога не се отказва от навика си да боли. Това е неговата природа – вярно до глупост, дори когато заслужава по-добро.

Сърцето, това глупаво куче, продължава да стои там, където няма причина да остане. Отдавна можеше да тръгне, да се освободи от веригите на спомени и страдания, но не го прави. Защо? Защото е сърце, а не човек. Ако беше човек, отдавна да е вдигнало рамене и да е продължило напред, оставяйки болката зад себе си.

Човекът и Сърцето

Човекът е практичен, но сърцето – не. Там, където човек търси рационалното, сърцето избира емоционалното. То не просто боли – то живее чрез тази болка. Сякаш тя е горивото, което го движи. Сърцето не прощава, защото е слабост. Прощава, защото не знае как да спре да обича.

И точно тук идва парадоксът – защо вярното сърце, което приема и прощава, се чувства изоставено? Може би, защото очаква същото от другите – същата вярност, същата безкористност. Но хората не са сърца. Те са често непостоянни, водени от разума си, а не от емоциите.

Болката като Учител

И все пак, болката на сърцето не е само наказание. Тя е учител, макар и строг. Научава ни, че не всяка рана е поражение. Някои рани са доказателство за любовта, за това, че сме обичали толкова дълбоко, че не сме се страхували да пострадаме.

Сърцето е като кучето – верно до последно. Не защото е глупаво, а защото в неговата природа е да не се отказва. То остава, дори когато всички други си тръгнат. И може би в това е неговата сила – да боли, но и да обича въпреки болката.

Заключение
Сърцето никога няма да бъде като човека. То няма да спре да му пука, защото именно в това е смисълът му. Прошката, болката и вярността не са слабост, а белези на една непоколебима сила – способността да обичаме, дори когато не получаваме нищо в замяна.