В интернет излязоха снимки от гражданския протест на населението на с.Корница срещу насилствената смяна на имената през 1973 год. Кадрите са предоставени от жител на Корница, очевидец на събитията и пожелал анонимност. Каква е историята на Корнишко-Брезнишките събития? Макар и повече от 20 години преди 1989 г., те слагат началото на един процес, който косвено ще доведе и до падане на режима.“Възродителният процес”, за който многократно сме писали в нашия сайт, започва именно с “побългаряване” на имената и нравите на помаците. Стига се до сблъсъци и жертви от страна на населението. Годините са такива, че режимът е прекалено силен, за да се разклати. Протестите на мюсюлманите не са подети от българската емиграция, която е все още слаба и разпокъсана. Насилието и съпротивата срещу него обаче променя живота на хора като Зейнеп Ибрахимова, Рамадан Рунтов и неговите синове, Хасан Бялков, Байрям Гетов и стотици други.

Когато идва края на 80-те години и възможността съпротивата в България да се разгласява и подкрепя от българските емигранти, тези хора вече ще имат опит и предостатъчно мотиви да участват в “неформалните движения” и да станат организатори на “майските събития” – най-големите протести срещу комунизма в България, които вече се чуват силно и в Европа.

За да изясним тези ранни етапи на “възродителния процес” и протестите на помаците срещу него, публикуваме още една част от изследването на Чавдар Маринов* за отношението на комунистическия режим към етническите и религиозни общности в книгата „История на Народна република България. Режимът и обществото”:

Националното хомогенизиране на българоезичните мюсюлмани (помаци) – откъс

На 6 март 1964 г. се провежда заседание на Секретариата на ЦК, посветено на „българо-мохамеданския” проблем и председателствано от секретаря по идеологическите въпроси Митко Григоров. На него се призовава към премахване на „старите, вредни традиции в бита”, „преодоляване на религиозния фанатизъм” и „замяна на турско-арабските имена с български”. Партийното ръководство на Смолянски окръг е похвалено за – както се съобщава – 9-те хиляди лица, сменили имената си, а благоевградското е критикувано за голямото си „изоставане”[1]. В отговор се стига до първата насилствена кампания по преименуване, която се разгръща именно в Благоевградски окръг.

Обвинени от партийния връх в нерешителност, регионалните функционери Кръстю Тричков (първи секретар на ОК), Съботин Генов и Петър Дюлгеров решават да „спуснат по места” партийните директиви, пристъпвайки директно към смяна на мюсюлманските имена. На 22 март 1964 г. се провежда съвещание на партийния актив (около 600 души) в град Гоце Делчев, на което местни функционери помаци обявяват новите си имена и приканват останалите да сторят същото. Мнозинството активисти се въздържат да последват примера, но не задълго. Създават се специални комисии по преименуването с участие на униформени милиционери и въоръжени отрядници „за съдействие и морален натиск над българите мохамедани”. Започва и блокиране на селища, в което са привлечени армейски поделения.

Резултатът е съпротива по места – особено в село Рибново в Западните Родопи, където се стига до истинско въстание[2]. Там комисията за смяна на имената е прогонена от местните с камъни, дърва и брадви. Рибновци си учредяват боен щаб за отбрана на селото, поставят турското знаме на минарето на джамията, изгонват учителите християни и семействата им, и прекъсват всички комуникации, свързващи ги със страната. Съпротивата се разпростира из Чеч: оттам, както и от района на Якоруда, са излъчени делегации, които да запознаят с исканията на мюсюлманите ЦК на БКП и турското посолство в София.

Развръзката е за момента в полза на бунтовниците: на 30 март кампанията е прекратена с личната намеса на Тодор Живков. Докато потърпевшите масово връщат имената си, на обсъждане в Политбюро обвинените по-рано в бездействие регионални функционери са подложени този път на рязка критика за „допуснати груби извращения и грешки в работата с българомохамеданското население”[3]. Въпреки това, несъмнено е, че Живков одобрява преименуването. Благоевградските ръководители изпадат във временна немилост по-скоро заради неопитността и лошо пресметнатите си методи, но скоро са повишени в длъжност и влизат в най-близкото Живково обкръжение. Сред вдъхновителите на кампанията е и друг негов член – Пенчо Кубадински –, който се утвърждава като своеобразен „експерт” по „българо-мохамеданския” и „турския въпрос”.

Събитията от 1964 г. забавят смяната на имената на помаците, но тя се запазва като цел на лансираната от ръководството на Партията хомогенизационна политика. До края на 60-те години, заменяйки „тоягата” с „моркова”, комунистическата власт постига значителни успехи в модернизацията на живота в Родопите. Постепенно и най-отдалечените села са електрифицирани, до тях се прокарват асфалтови пътища, осигуряват им се автобусни връзки с градовете, строят се важни инфраструктурни и промишлени обекти, в които се отварят множество работни места и пр. Тези мерки не само повишават качеството на живот на помаците, но и разчупват изолираността им от останалата част на страната. Същевременно се засилва не само академичната, но и публицистичната пропаганда на българския „корен” на българоезичното мюсюлманско население, осъществявана от фигури като писателя Николай Хайтов.

Подготвили по-добре „почвата”, в началото на 70-те, българските управници пристъпват отново към смяна на тюрко-арабските имена. На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП гласува решение по „националното осъзнаване на българите с мохамеданска вяра”[4]. Преименуването на помашкото население е сред мерките, препоръчани с оглед спиране на неговото „турчеене”. Кампанията започва в Смолянско, а през 1971-1972 г. се разпростира и в останалите части на Родопите. За целта са отново формирани комисии от партийни и ОФ-активисти, пропагандисти, учители, цивилни и униформени милиционери, и др. Изготвят се списъци с примерни „български” имена, от които мюсюлманите могат да избират: в противен случай, имената се спускат от местните органи на властта. В началото става дума за смяна единствено на личното име, но скоро кампанията се разпростира и върху презимето и фамилията. Сред парадоксалните последици на този акт е преименуването на починали родители, като техните наследници са задължени да им измислят имена.

На много места в Централните Родопи кампанията протича планомерно, не липсват и прояви на конформистки ентусиазъм. Но още в началото се стига и до протестни демонстрации, по-специално в Мадан и в Рудозем[5]. През март 1972 г. още по-решително се противопоставят на преименуването жителите на доспатското село Барутин. Там смяната на имената се възприема от смолянските и девински партийни функционери като реванш заради участието на местните в Баташкото клане през 1876 г.[6]. Миньорите от селото са бити жестоко заради отказа си да се подчинят на партийната повеля. Впоследствие, разбунтувалото се село е блокирано от милиция и армия. Стотици селяни са пребити, няколко получават огнестрелни рани, а две жени загиват. Десетки са арестуваните, като част от тях са освободени след преименуването си, а други излежават в затвори различни периоди от време.

Броят на задържаните и интернираните се увеличава рязко с прехвърлянето на кампанията в Благоевградски окръг. Един от най-драматичните епизоди е през май 1972 г., когато около 400 мъже от района на Бабек тръгват през планината към София с цел да протестират пред турското и американското посолство. Групата е успешно „неутрализирана” от органите на реда, като междувременно един от „пратениците” умира по пътя. Погребението му е повод за масова демонстрация в Якоруда, а в близкото село Бунцево се стига и до бунт. Тези събития са повод за специално заседание на Политбюро, на което – въпреки критиките, изказани от някои висши функционери – благоевградското ръководство е поощрено от Тодор Живков[7].

През зимата на 1972-1973 г., три все още необхванати от кампанията села в подножието на Пирин – Корница, Брезница и Лъжница – организират собствена колективна отбрана срещу евентуална акция за преименуване. В продължение на няколко месеца в тях се установява особено „революционно” управление, а опитите на окръжните партийни функционери да го превземат отвътре не дават резултат. В крайна сметка, през март 1973 г., селата са атакувани от милиция и армия, като в Корница се стига до кръвопролития. В сблъсък със силите на реда са убити неколцина от местните, а десетки са ранени. Впоследствие 11 души са осъдени на различни срокове затвор, десетки са затворените без присъда, цели семейства са интернирани. Освен живите са „хомогенизирани” и мъртвите: в редица селища се унищожават надгробните паметници с тюрко-арабски имена.

Между втората половина на 1973 и началото на 1975 г. са преименувани и българоезичните мюсюлмани в Тетевенско, както и по-малките групи във вътрешността на страната (Разградско, Шуменско, Великотърновско, Пловдив, Асеновград и др.). И в тези случаи не минава без жертви, но точният брой на убитите по време на кампанията от 1970-1974 г. е труден за установяване: мнозина умират месеци след акциите вследствие на травми от побоища. За да се поемат пък стотиците арестувани е отново отворен лагерът „Белене”.

Смяната на тюрко-арабските имена все пак не е краят на лансираното от Партията „патриотично възпитание” на помаците[8]. Продължават вече утвърдените форми на потискане на ислямската религия: ограничаване на посещенията на джамиите, недопускане на мюсюлманските празници, налагане на „социалистическата календарно-празнична система”, преследване на ритуалните обрязвания и пр. Тези мерки са заложени в нов пленум на ЦК, посветен на идеологическата работа, който се провежда през февруари 1974 г.[9]. Окончателното реабилитиране на идеите и методите от „фашисткия” период е скоро засвидетелствано от назначаването на бившия родинец Величко Караджов (Юсеин Коджахасанов) за първи секретар на ОК-Смолян. Но на Февруарския пленум от 1974 г. се поставя и един нов проблем: „приобщаването” на населението от турски произход. Моделът за това е вече зададен.

*Чавдар Маринов е доктор по история (EHESS – Paris), хоноруван асистент в НБУ и в СУ „Св. Климент Охридски“