Майя Любомирска

„Да затворим фабриката за илюзии” призоваваше Петър Стоянов, когато влезе в президентския кабинет на „Дондуков” 2 през онази паметна 1997 година. Фабриката не беше затворена – и затова не само той носи отговорността – но и продължава да работи на пълни обороти, особено когато става дума за близките исторически събития, превърнали се по един или друг начин в повратен момент от развитието на държавата и обществото.

Една от тези дати е 4 февруари 1997 година, дата, която продължава да е обвита в митове и легенди, простиращи се на двата полюса: от това че едва ли не е бил извършен държавен преврат според Райдовски, до прословутите две папки на Първанов и Николай Добрев. Митовете и опорните точки не свършват дотук и продължават да блокират общественото съзнание вече 19 години. Помислете си само – догодина ще отбележим 20 години от 4 февруари, а отляво и отдясно не спират да ни повтарят клишетата за връщането на мандата на социалистите, след провала на Виденов. А това ни повече, ни по-малко означава, че и за БСП и за десницата тези опорни точки са много важни. Защо ли? Отговорът показва поне няколко цели, които се постигат с тези „разкази за 4 февруари”:

БСП например продължава да се опитва да се обвие с ореола на национално отговорна партия, която не е позволила едва ли не гражданска война. И по този начин се мъчи да изпере кървавите петна от миналото си на масов убиец на невинни българи, разстрелвани без съд и присъда и изпращани в лагерите на смъртта близо 50 години, преименувани и гонени от родината им. Сега Михаил Миков безсрамно твърди, че се били извинили няколко пъти на жертвите на комунизма. Само че защо ли пък никой не го помни това извинение?!

От другата страна е „разказвачът” на митове Георги Първанов, който наистина има много какво да брани. Още повече че както се разбира ще се пробва отново за президент.

Най-важната цел, разбира се, е била и продължава да бъде запазването на икономическите лостове чрез договаряне за приватизацията, която изстреля в орбитата на новите милионери „децата на номенкатурата”. За целта беше отхвърлена лустрацията и следите започнаха да се замитат.

Като журналист от Радио Свободна Европа, пред чиито очи станаха събитията от 1997 г., и като репортер, който пръв съобщи в ефира, че БСП позорно връщна мандата за второ правителство, струва ми се мога да кажа, че събитията около 4 февруари 1997 г се крепят на пет мита. Време е да бъдат развенчани. Защото трябва да погледнем истината в очите и да не позволяваме да ни „разказват измислени приказки”.

Първият мит – за благородния Първанов с двете папки

Тази „приказка” е разказ за наивници. А сигурно и за онези, които много – много не се интересуват от политика и от време на време чуват нещо по въпроса. В тази приказка се разказва, как Георги Първанов като лидер на БСП, и покойният вече Николай Добрев, министър на вътрешните работи в кабинета на Жан Виденов и евентуален премиер във второ червено правителство носили при президента Петър Стоянов две папки – едната със състава на новото правителство, а другата с отказ за съставяне на кабинет.

Истината е съвсем различна и папката е само една

На 4 февруари 1997 година площадите в страната бяха пълни, народното недоволство растеще с минути, а ръководството на БСП изпитваще остра нужда от реабилитация. И докато площадите недоволстват, Николай Добрев като кандидат-премиер и Георги Първанов като лидер на БСП отиват в президентството, за да връчат състава на новия МС. Двамата носят само една папка – с имената на новите министри. Президентът Петър Стоянов обаче отказва да я приеме.

“Имаше само две опции – да я внеса в НС и да се състави кабинет – нещо много вероятно, тъй като мнозинството беше от социалисти, а другата –на „ръба” на Конституцията – което даде възможност да свикам консултативен съвет. Този жест очерта и бъдещото ни развитие. Това беше едно от най-тежките ми решения в живота. Иначе последствията щяха да бъдат непредвидими”, прави равносметката Петър Стоянов.

Няколко часа след като президентът отказва папката със състава на новия кабинет, Георги Първанов и Николай Добрев връщат мандата под натиска на Консултативния съвет за национална сигурност. Тогава в късния следобед на 4 февруари първа от всички медии съобщих в ефир, че БСП връщат мандата, а Йордан Соколов се отправи към многохилядния митинг, залял площада около храм-паметника „Св. Александър Невски”, за да съобщи, че комунистите бягат от властта. През целия ден обаче Първанов се криеше от журналистите и „бягаше” през подлезите, за да не даде отговор, какво ще прави, след като току-що встъпилият в длъжност президент Петър Стоянов не беше приел папката със състава на бъдещия червен кабинет. Всичко друго са приказки за наивници.

Тук обаче е мястото да отворим дума за това каква беше хронологията на събитията преди тази сакрална дата:

На 22 декември 1996 г. Жан Виденов подава оставка като лидер на БСП и като премиер на правителството.

На 23 декември 1996 г. БСП избира нов лидер – Георги Първанов. Дали има нещо знаково във факта, че един агент на ДС Дунав – какъвто е псевдонимът на Жан Виденов е сменен от друг агент на ДС Гоце – какъвто е псевдонимът на Георги Първанов, как мислите?

В същото време гражданите недоволстват защото инфлацията расте с всеки изминал де и стига 300%. Един долар се разменя за 3000 лв. Зърнените запаси свършват, магазините се опразват от хранителни продукти. Страната е в хаос, протестите растат. Гражданите искат нови избори и наказание за виновниците за катастрофалното управление. Започват стачки в цялата страна. На митинги и шествия лидерите на опозиционният СДС обещават „възмездие”.

На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание 37-то Народно събрание приема оставката на правителството на БСП.

На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство има БСП, отлага гласуването на предложената от СДС „Декларация за национално спасение”.

На 8 януари 1997 г. парламентарната група на БСП номинира за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. Това прелива чашата на търпението в цялата страна.

На 10 януари 1997 г. недоволни граждани, призовани от Конфедерацията на труда „Подкрепа”, от сутринта започват да обсаждат Народното събрание. Часове по-късно президентът д-р Желю Желев (чийто мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП доверие за съставяне на ново правителство, с което формално нарушава Конституцията, но показа ясна политическа воля. Конфедерацията на труда „Подкрепа” призова към национална политическа стачка и към гражданско неподчинение. След известно колебание ръководството на СДС отправя същия призив.

Парламентът е блокиран 

от протестиращи граждани с искане народните представители да напуснат неговата сграда. Масово се скандира: “Напуснете парламента!” и „Червени боклуци”. Но депутатите от БСП отказват да напуснат Народното събрание. Новоизбраният президент Петър Стоянов се обръща към протестиращите с призив да се разотидат и да избягват крайните действия, като обещава честно управление. Кметът на София Стефан Софиянски също е сред хората на площада и се опитва да запази гражданите от провокатори и безредици. Нищо не успокоява протестиращите и те атакуват сградата на Народното събрание. Намесва се полицията и вътрешни войски има ранени, между които е и експремиерът Филип Димитров. Стотици хора бяха бити без причина, жандармерията обсажда не само парламента, но и голям периметър от околните улици.

Следващите дни всяка вечер се провеждат многохилядни шествия от НДК до площада пред Народното събрание с искане за предсрочни избори и съд за виновниците за поредната национална катастрофа.

На 14 януари 1997 г. се провежда знаковото заседание на Националния координационен съвет на СДС. От неговата стенограма може да се разбере двойнствената позиция на лидера на СДС Иван Костов, който е бил готов да приеме експертно правителство на БСП. Впрочем пълният текст на стенограмата от това заседание може да бъде прочетена ТУК. Още тогава в членовете на Националния координационен съвет на СДС се прокрадват съмнения, че може да се водят задкулисни договаряния с червените. Истината лъсна по-късно, когато стана ясно, че е имало

шест тайни срещи между Костов и Добрев на Копитото на Витоша,

докато се разберат за властта.

На 22 януари 1997 г. Петър Стоянов встъпва в длъжността си на президент.

На 4 февруари 1997 г. БСП връща мандата. Подписано е споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. и за запазване на социалния мир.

В тази хронология зад кулисите се вписват и шестте срещи на Иван Костов и Николай Добрев в ресторанта на Копитото, където присъстват още шефът на „Трон” небезизвестният Красимир Стойчев и тогавашният главен редактор на в.”Стандарт” Юли Москов. По личните признания на Москов тези срещи са се осъществили за месец и половина. Георги Първанов също знаел за тях. Тъкмо информацията за тези срещи разбива

Вторият мит – на комунистите ще им бъде търсено справедливо възмездие

Преговорите на Иван Костов без санкцията на ръководството на СДС, и на покойния вече Кирил Добрев и Георги Първанов – също зад гърба на БСП, ни по-малко ни повече потвърждават доказаната след години истина, че на управлението на Жан Виденов, на неговите министри не само, че не беше търсена отговорност. Нещо повече – те станаха част от новия икономически елит, по време на управлението на ОДС им се даде възможност да участват в приватизацията, да си преперат биографиите. Колкото до лозунга, който на всеки митинг повтаряше Иван Костов:” Няма да ви подведем! Няма да ви излъжем!” , той си остана само Лозунг.

Ето какво казва депутатът от гражданската квота на ГЕРБ Методи Андреев за управлението на кабинета Костов: „Питам директно Костов: Кажете, какво стана с кредитните милионери, защо ги пощадихме, защо ги оставихме да бъдат отново елит на държавата?! С пари, взети с измама от български държавни банки, които не върнаха?

Защо, Костов, пожалихме ВИС и СИК и им дадохме възможност да преперат капиталите си и да създадат нови застрахователни компании с кървавите си пари?! Защо, Костов, пожалихме агентите и офицерите на Държавна сигурност?

Защо, Костов, не проведохме лустрация, както във всичките бивши соцстрани?

Защо, Костов, собствеността премина в ръцете на агентите и офицерите от ДС, в ръцете на партийно-стопанския актив на БКП и на бившия комсомол?

Защо, Костов, няма нито един осъден за извършени кражби и престъпления по времето на управлението на Жан Виденов? Не обвинявайте съдебната система, това вече ни писна! При тази Конституция тя винаги е била функция на волята на управляващите! Почти няма български премиер, с изключение на Филип Димитров, който да не е договарян, който да не се е договарял, затова в България няма осъден нито един политик! Защо, Костов, ние с нашата приватизация „изпрахме” биографията на мутрите, на кредитните милионери, които върнаха своите борчове, след като деноминирахме лева? Защо, Костов, когато синът на покойния Николай Добрев беше хванат на сръбската граница с огромна сума недекларирана валута, беше оставен да излезе “сух”? Кажете, Костов, и тогава обяснявайте, че е нямало договорки и че някой иска да ви отнеме правото да бъдете човекът, който е предвождал протестите на хората през 1997 г.! Но истината е, че вие се гневите на БСП не защото тя иска да открадне историята на протеста, а защото стана ясно, че сте се договаряли с бившите комунисти зад гърба на хората и по този задкулисен начин заедно с Петър Стоянов, отнехте надеждите на хората, че в България може да има справедливост! Отнехте надеждата на милионите, които стояха тогава в онези студове по улиците, които бяха готови да се бият за бъдещето си! Така, постепенно и задкулисно, зад фасадата на управлението на ОДС, бившите комунисти с наша помощ разпределиха държавната баница така както им е угодно!”, подчертава още Методи Андреев.

Тъкмо на фона на икономическите интереси и зависимости, които лъснаха след по времето на управлението на правителството на ОДС, се разби и

Третият мит – за смяната на ръководството на БСП с червени реформатори

Тази „красива червена приказка” беше разказвана не само за симпатизантите на БСП. Тя целеше и десните хора да повярват, че като от „Позитано” 20 си отиде Жан-Дунав и се възкачи Георги–Гоце, ще се смени политиката на червените. Тази опорна точка даде възможност да бъде отклонено общественото внимание и редиците на бившите комунисти да се пренаредят. Впрочем това е моментът, в който изгрява звездата на Първанов, който под една или друга форма продължава не само личната си политическа кариера, но и остава фактор и в сегашното управление. И това става не без помощта на синьото управление. Защото все още никой не е дал смислен отговор как така по това време не излезе досието на Първанов, а едва след години лъсна истината за сътрудничеството му в ДС и агентурното му име Гоце.

Най-смехотворен е обаче

Четвъртият мит – за държавния преврат

Че може да се говори за преврат на „Позитано” , няма спор. Но да се говори за „държавен преврат” – както се изказва бившият говорител на правителството на Жан Виденов Красимир Райдовски, е обяснение, което цели отвличане на вниманието от вътрешно котерийните борби в БСП. Защото червен преврат в БСП сигурно имаше и той е бил старателно подготвен, след като не някой друг, а Стратега – покойният вече Александър Лилов инициира и подписва знаменитото „писмо на 19-те”. В което между впрочем, за да си остане на втори план Първанов не се подписва. Но пък се подписва любимият му съратник и настоящ социален министър Ивайло Калфин. Идеята, че протестите са били предварително организирани е добре взаимствана от теориите на конспирацията, но с този мит не може да се прикрие истината за икономическата катастрофа, до която беше доведена държавата от правителството на Виденов, правителство, което е най-пагубното за България управление.

Обгърнат в митове 4 февруари 97 г безспорно имаше и своя голям знак. Това е датата, която стана повратна в историята на държавата ни, отваряйки пътя ни към Европейския съюз и НАТО. Както се казва, само това да беше приносът на процесите, отприщени след паметния 4 февруари, пак е достатъчно. Което обаче съвсем не може да бъде основание да си затваряме очите за най-големия мит:

Петия, че сме скъсали с комунизма и живеем в развито демократично общество

Колкото и да ни е тъжно да си го признаем, ние все още си живуркаме в посткомунизъм. И дори последните събития в образованието го потвърдиха. Вижте какво става: големят „реформатор” и „гражданин” Танев дума не смее да обели за поставяне в учебните програми и в учебниците на деянията на комунистическия режим, за жертвите от лагерите и за масовите убийци на невинни българи. Но пък Кунева, която го замести, е „достоен” представител на червената номенклатура и на рода Пръмови.

Досегашната заместничка на Танев – Кастрева, за която в образователните среди се говори, че провежда идеите на ДПС, подава оставка и се връща къде мислите, ами там, откъдето тръгна – в Столичния инспекторат по образованието! И то след всички гафове.

И още: главният прокурор дава на Конституционния съд закона за давността на престъпленията на комунизма. А БСП за пореден път иска със закон да се закрие Комисията по досиетата, и досиетата да се пренесат в Държавния архив, та да се заметат следите окончателно.

И още: неистова кампания се опитва да наложи на правителството да издигне кандидатурата на Ирина Бокова за председател на ООН! И това е само малка част от днешната ни реалност. Която парекселанс си е посткомунистическа. И каква да бъде, след като започнахме с перестройка, а не с реални промени, нали.