в София бе отпразнуван 85-тия рожден ден на Стефан Вълков, 21 години политически затворник. В момента той е най-дълголежалият жив затворник от времето на комунизма в България, а може би и в Европа. Успелите да го “надминат” по лежане – като Васил Узунов и Илия Минев, вече не са между живите. Впоследствие заедно с тях Вълков става един от основателите на НДЗПЧ, негов заместник-председател, а впоследствие и председател.

Нашият сайт се присъединява най-сърдечно към всички, които днес честитиха празника на Стефан Вълков. В случая ще разкажем само една единствена история от дългогодишния затворнически живот на бай Стефан, за да загатнем през какви неща са минали хората, за които пишем в този сайт. Разказът е лично от Стефан Вълков:

“Вкараха ме в карцера на Пазарджишкия затвор 53 срещу 54 г. в една страхотна зима. Докарват ме от Белене. Закараха ме направо в карцера. 14 дена трябваше да бъда на хляб и вода. Свалиха ми балтона и горната дреха – в най голяма зима. Карцерът е метър и половина дълбок и тесен колкото да си разтвориш ръцете. Имаше само една чугунена кофа за нужди, нищо друго. Издържам на глад, но на сън не може да се издържи. Чувстваш, че падаш. Започвах да се катеря по решетката, за да се ободря. Изкарах не 14, а 16 дена.

Вкараха ме в наказателното отделение, така наречената „Под завесата“, бяха пуснали едно одеало на решетката, за това така се казваше. Там биеха, там убиваха. Вкараха ме в килия при мой познат, Димитър Пенчев легионера. Не знам как съм изглеждал след 16 дена, но той каза, че ще ми направи кафе. Аз имах съмнения, че не е свестен човек ама…Това било команда, под наблюдение на надзирателя отвън. С клечки кибрит и свещ стопли вода и ми направи кафе. Поднесе ми войнишко канче наполовина пълно с кафе. Тъкмо да пийна и се отвори вратата. “Оххоо, и кафе”. Нова заповед за наказание.

Още 14 дена карцер. Погледнах го Пенчев. И то съидейник, легионер, завършил право в Германия. Но толкова му били силите, вдигнал ръцете и се прадал. Вкараха ме пак в карцера. Мислех, че са решили вече да ме ликвидират. Трябваше да намеря начин за оцеляване. Нямаше друг изход, само цимент – чувствах, че заспивам. Два-три дена изкарах така. Но за да не се предам, за да не ме ликвидират – реших и легнах на цимента. Или щях да хвана пневмония на замръзналия под и да умра, или щях да оживея. Не знам колко съм спал, но като станах бях бодър като момченце. Тогава си казах, Стефане , дръж се здраво, Бог е с теб!”