Георги Цанков
Това, за което ще говорим, започва доста отдавна. Струва ми се, героичната съпротива срещу посягането срещу другостта и срещу “чувството за идентичност в общността” трябва да запомним и с датата 4 юли 1989 година, когато високо и дръзко прозвучава гласът на голямата българска поетеса Блага Димитрова. В незабравимото си есе “Името” тя казва: “Изтръгнат ли силом собственото ти име и го подменят с друго, това е непоносимо покушение върху личността ти. Все едно, че плискат в лицето ти сярна киселина, за да заличат и обезобразят индивидуалните ти черти”. И още: “Такова грубо похищение извърши българската администрация по отношение на нашите съграждани с турско самосъзнание или с мюсюлманско вероизповедание, независимо от потеклото им, което е толкова трудно установимо, колкото и българското – на този кръстопът на народите през столетията – Балканския полуостров. Бръкнато е в святото ждрело на приемствеността между поколенията, което ги споява със самочувствие на идентичност в общността.”
Проницателната тълкувателка на историческата несправедливост отива още по-далече: тя намира корените на подобни явления и категорично доказва, че така наречения “Възродителен процес” е част от затриването в народната памет на имената и дори фигурите от националния елит – учени, общественици, културни дейци. Защо обаче литературните свидетелства за случилото се през 80-те и 90-те години са толкова обилни и значими? Защо ги няма летописците на кървавите дни след 9 септември 1944 година? Защо липсват разказите за мъжеството на горяните? Защо са толкова малко спомените за случилото се в концлагерите и в затворите? Просто хората ги няма, комунистическата власт си е свършила работата – изтрила ги е от лицето на земята.
След това въведение не мога да не нарека събитие в обществения, политическия и културния ни живот антологията “Когато ми отнеха името”, представяща в литературата на османските общности трагедията на гаврата с хиляди хора. Всъщност тя е подготвяна повече от две години, събирани са огромно количество стихове и мемоари, превеждани са на български великолепно от проф. д-р Зейнеп Зафер. Тя и доц. д-р Вихрен Чернокожев са будителите на народната свяст, които трябва специално да представим и да им благодарим горещо. Разбира се, да не забравяме и издателство “Изток – Запад”, което винаги е в крак с въжделенията на хората и предлага най-значимите произведения, тълкуващи и изясняващи политическите и обществените събития, да поздравим стопанина на издателството, неуморимия Любен Козарев и редакторката на българските издания Вера Гьорева.
Професор Зейнеп Зафер е родена в село Корница, Благоевградско. По време на голямата вълна асимилация е осъдена на две години затвор, две години изселване и на голяма глоба. Тя е активен член на Независимото дружество за защита правата на човека, ръководено от незабравимия боец за социална правда Илия Минев. Изгонена от страната през 1989 г., става професор в Анкарския университет, ръководител на катедра “Български език и литература”. Издала е чудесната книга “Нов прочит на Иван Вазов”. Доцент Вихрен Чернокожев пък е родом от Пловдив. Той е един от най-значимите литературни историци и критици, дългогодишен заместник-директор на Института за литература при БАН, носител на престижната награда “Райко Алексиев”, човек с будно гражданско съзнание и висока политическа култура.
Този прекрасен том е част от международния научен проект “Идентичност и асимилация”, осъществяван в Института за литература при БАН и Филологическия факултет в Анкарския университет. А сега нека се вгледаме по-внимателно в съдържанието, нека си припомним имената на борци за правото на другия на самоопределение. Още във встъпителните си думи съставителите са категорични: “Не България и не българският народ съчиниха насилственото преименуване, цинично наречено “Възродителен процес”, а Живковият комунистически режим и неговата машина за репресии Държавна сигурност.” Тази констатация категорично се потвърждава от всички текстове в антологията. Не бива да забравяме жертвите. Великолепният поет Мехмед Карахюсеинов се самозапалва на първи февруари 1985 година, а експулсирания от страната, но завърнал се след една година Невзат Якуб Дениз пише в стихотворението си “Самоубийство”:
Поискаха да ни стопят –
тебе, мене, нас –
НЕ СЕ СТОПИХМЕ!…
Поискаха да ни оформят –
не се получи! В калъпа не се вместихме…
Ти, приятелю Мехмед, като пример за възпламеняване
се самозапали, изгоря…
И за наследство жарта от твоя огън ни остави!
Още по-рано, през 1983 година, слага край на живота си израсналият в училище за сираци поет-ром Фикри Шукриев, който приживе не успява да издаде книга. Всички бяхме потресени и когато бе извършено поръчковото политическо убийство срещу Свилен Капсъзов, чието истинско име е Кяшиф Ахмедов Капсъзов. Дълбоки са поуките в романа му “Краят на потоците”, в който преживяното от мюсюлманското население е представено мащабно и правдиво.
В антологията често се мярка мрачната сянка на Белене – концлагерът, през който са преминали най-чистите българи, най-храбрите защитници на другостта, най-изпитаните патриоти и демократи. Потресаващи са спомените на Мехмед Тюркер “Остров Белене. Спомени от огнения обръч на изтезанията”. Темата присъства и в мислите на други мъченици – Ислям Бейтуллах Ерди, Нури Тургут Адалъ, осъден на двайсет и две години лишаване от свобода. Много от творците в тази антология вече са покойници, не защото са достигнали преклонна възраст, а заради скъсения им от страдания живот. “Най-напред оковаха мисълта ни”, казва Ахмед Шериф Шерефли, който в ранните си години искрено вярва в идеите на социализма. Но в страната закриват всички турски печатни издания. Безработен повече от пет години, през 1975 г. е задържан и осъден. Излиза от затвора само 26 килограма и е принуден да работи в шивашко ателие. В незабравимите “Писма от Дома на мъченията”, писани на български език, Юмер Осман Ерендорук пише: “Аз спокойно мога да обичам моята родина, моя народ, моя език, без ни най-малко да мразя родината, народа и езика на никого. Някои неща, явления или хора са ми неприятни или безразлични, но това никак не ме задължава да ги мразя.” Творецът е задържан през януари 1980 г. и осъден на пет години затвор. През 1983 г. излиза от зандана с разклатено здраве. Претърпява сърдечен удар и тежка бъбречна операция. Въпреки това отново е задържан през 1985 г. и този път изпратен в Белене. Виждате, че не ви говоря за единици, а за хиляди елитни и обикновени люде, които са наказани жестоко единствено заради другостта си. Как да приемем прогонването на Ахмед Емин Атасой, носителя на “Голямата балканска награда за поезия” и на Наградата на Академията за европейска култура “Орфеева лира”?
Изключително проникновени са размислите на Азиз Азизоглу във “Възродителният процес като комедия дел арте”. Той ни отвежда в село Ябланово, където живее и българското семейство на дядо Таско. Когато през януари 1985 г. властта вдига ръка срещу мюсюлманите, българинът тръгва със съседите си, взел теслата, за да отбранява не само тях, но и собственото си чувство за човешко достойнство. “Българският народ сме ние, а не хората на Тодор Живков! – казва той. – Вече близо 50 години си живеем с вас мирно и спокойно като българи и турци. Аз не съм с турците, аз съм с хората, с които съм живял мирно и тихо петдесет години! С тях съм бил в доброто, с тях ще бъда и в злото, когато това им дойде на главата.” Такава е била винаги позицията на истинските българи, благодаря на съставителите на Антологията, че са се постарали да изрекат само истини – няма междуетническа вражда в България, има престъпление на една партия, което никога няма да се забрави, това е престъпление не само срещу турците и мюсюлманите, а срещу демократите, срещу свободолюбивите българи, срещу щастието на страната ни.
В есето си “Бащино огнище” Ахмед Тъмъш обобщава стореното: “Горкият ни народ е все по пътищата! Едни отиват нататък, други идват насам – чужди и далечни. Хората ни са лишени от огнище и родина, от работа и собственост. Оставят жилища, мебели, собственост и покъщина на произвола на съдбата и тръгват на път… Разделяйки се, сърцата им се късат. Накъде си тръгнал, народе мой клет?”
Извършено е престъпление, страшно престъпление. Усещам го с пълна сила в прекрасното стихотворение “България” на Реджеб Кюпчю: “Аз не съм чужденец./ Аз съм твой син./ И сълзите ми са твои -/ от радост или от тъга.” “Аз съм твой син и мои са твоите пътища”.
Антологията “Когато ми отнеха името” е потресаващ литературен и обществен факт, тя е доказателство за чудовищните вини на комунистите и за надеждата, която два съседни народа таят да живеят в приятелство и разбиране. Те могат да сторят това, защото скъпите жертви, които са дали за свободата си, ги задължават да бъдат открити и човечни едни спрямо други.
Когато ми отнеха името. “Възродителният процес” през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности. Съст.: Зейнеп Зафер, Вихрен Чернокожев. София: Изток-Запад, 2015, 461 с.
