ДОБРОТО несъмнено побеждава. Колко не в крак с конкретния момент звучи, нали? Помпозно, лигаво, романтично до олигофренизъм. Когато България се тресе от подскоците на уличната демокрация, люшка се на ръба на непредвидими последствия, хвърля се от гняв към овчедушие и от утринно безплатно кафе към вечерно преброяване на парите за хляба и млякото след работния ден, да си говорим за доброта… Само че тя наистина е факт, който, макар и да пренебрегваме, няма как да подминем. Ето ви го факта.
поетеса
Преди десетина години Христо Атанасов от Велико Търново се заема да твори добро. Човекът си има своя бизнес, върви му, та решава, вместо да отиде на круиз по света, да се погрижи за сирачета у нас. И го прави. Делото му не остава незабелязано, номиниран е в класацията за достоен българин на в. “24 часа” през 2007 г. Може да ви звучи инфантилно, но това е признание, при това заслужено. Човекът не ляга на лаврите си, а продължава да помага с двойна сила. Времената се менят, средният и малкият бизнес постепенно влизат в червената книга на този вид в България, Христо Атанасов преминава през мелницата на живота, през ситото на икономическите дадености и… разорението чука на вратата му.
Няма ненаказано добро, нали? Е, няма. Което не значи, че не продължаваш да го правиш. Защото то идва от душата и сърцето, вътрешна потребност е, живееш с него и няма как да го спреш. Христо не оставя сирачетата, трудностите – няма какво да ги анализираме, всеки да си ги пресметне за своя сметка. Завъртете показалец на слепоочието си, свийте скептично устни, изсмейте се гръмогласно, попитайте, дърпайки клепача си: “Плува ли корабче?” – ваша воля. Така сме устроени, че винаги недоверчиво се отнасяме към безвъзмездната доброта, винаги търсим къде е аджеба далаверата. Толкова “наши и чужди гости” са ни премятали и оплитали в лъжите, обещанията, съшитите с бели конци платформи и програми, че българинът априори е недоверчив и скептичен към нещо, от което няма изгода. Видима. Веществена. На принципа “Око да види, ръка да пипне”. Ами окото може да види “бедните гаврошовци”, стига да поиска да ги погледне. И ръката може да погали бузките и косиците им. Пак стига да поиска.
Но ние съдим и коментираме от разстояние. И, отсичайки с познатото “Такова животно нема!”, се тупаме по раменете, че не можеш ни преметна. Отиваме сами да се премятаме – на разходка, на кафе, на сеир да става.
Тъй де – лъганият много пъти е стрелян заек, не можеш го излъга, нали? Освен ако сам не се излъже, затваряйки очите си.
ОБАЧЕ Господ гледа. И вижда. Не споменавам името му всуе! Просто неизбежно се сетих за Бедния Йов. Който се чуди кой е той, няма да го карам да чете Библията тепърва, но с чичко Гугъл може да си направи труда за справка. Аз ще се мотивирам веднага за препратката си. Бедният Йов преминава през всички земни нещастия и оцелява благодарение на своята вяра в Господ. А Бог е добро. Нали не го подлагаме на съмнение?
Дотук с теологията. Да се върнем при Христо Атанасов. Той не е герой на нашето време. Той е просто един от нас – мъчениците на прехода. Земен, с възходите и паденията си. Ако го срещнеш на улицата, с нищо няма да го отличиш от останалите. Добротата не крещи с марковите си дрехи, с надменно вдигнатата глава, с тежките ланци и тежкия ключодържател. Добротата просто върви по пътя си. Защото знае къде е тръгнала. Оттук нататък тази шегобийка Съдбата ни вкарва в боливудски сценарий. Неведоми са пътищата . Като Господните.
Купува си добротворецът Христо лотарийно билетче, от тези, дето триеш с последната си стотинка или с някой от ключовете си на указаното място и чакаш да ти излезе късметът. Неговият е 25 000 лева печалба. Абсолютно реална. И я получава. Завиждайте, радвайте се – това е положението. Факт. И веднага – следващият факт. Всичките тези 25 000 лв. Христо Атанасов дарява за нуждите на “неговите” сирачета. Слагам кавичките съвсем умишлено – тези деца не са кръв от кръвта му и плът от плътта му, но са част от сърцето му, което ги е приютило, и от душата му, която им е отдал. Помпозно, лигаво и романтично до олигофренизъм, нали? Зависи от гледната точка.
Защото аз споделям тезата, че каквото посееш, това ще поникне. Сееш бури, жънеш урагани. Сееш здраво жито, пониква тежък клас. Сееш зло, пониква два пъти по-зло. Сееш добро – пониква стократно повече добрина. Простичко е – всекиму според заслуженото. Всекиму според направеното. Всекиму – дължимото. Вселената винаги изравнява резултата. Законите, сътворени от човека, може и да не са винаги правилни – всички сме грешни. “Неписаните вечни Божи заповеди” ( Софокъл, “Антигона”) са валидни и непроменими от нине и присно и вовеки веков. Ефектът на пеперудата и ефектът на махалото не са празни приказки, писателски измишльотини и филмови сюжети. Времето е единственият неопровержим съдник. Опровергайте ме.
Та точно месец след поредното разделение на нацията ни, след бурята и натиска на народния гняв, след поредното изпитание на страната ни на мен ми се прииска да поговорим за Доброто. И защото “Доброто е обществено понятие” според определението на поета Добромир Тонев, прибягнах до конкретната добротворна проява. Не ме упреквайте в дребнотемие (всъщност упреквайте ме, упреквайте ме!), а погледнете в себе си. Погледнете в озверелите лица, в кървясалите от омраза очи, в свитите юмруци около дръжката на националния флаг. И се ВИЖТЕ! Нали вярвате, че всичко, което правите, е за ДОБРО?
