Антологията „Когато ми отнеха името” показва „възродителния процес” в литературата на мюсюлманските общности. Посветена е на 25-годишнината от Майските събития през 1989 г. Съставители са Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев.

Антологията „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес” през 70-те – 80-те години на ХХ в. в литературата на мюсюлманските общности” е част от международния научен проект „Идентичност и асимилация”, осъществяван в Института за литература при БАН и Филологическия факултет в Анкарския университет. Ръководители на проекта са доц. д-р Вихрен Чернокожев (Институт за литература, БАН) и проф. д-р Зейнеп Зафер (Филологически факултет, Анкарски университет).

Антологията представя за пръв път пред българския читател една напълно непозната и неизследвана трансгранична, транснационална антитоталитарна литература на травматичния опит. Малка част от избраните в антологията стихове, разкази, документални свидетелства и фолклорни текстове е публикувана на български език. Включените в книгата текстове естествено отразяват различни гледни точки на съпротивата на мюсюлманските общности в НРБ срещу опитите на комунистическия режим да наложи насилствена асимилация. Изданието е дело на проф. д-р Зейнеп Зафер и доц. д-р Вихрен Чернокожев. В резултат на съвместния им труд на български език излизат старателно укривани през десетилетията творби, които са част от художествената и документалната литература на мюсюлманските общности за срамния „възродителен процес”. Антологията е посветена на  25-годишнината от Майските събития през 1989 г. – протестите на турското население в НРБ против насилственото преименуване. Предлагаме ви разказа на Ахмед Мехмед “Букет полски цветя” в превод на Зейнеп Зафер.

БУКЕТ ПОЛСКИ ЦВЕТЯ

Осемдесет и четвърта беше към края си. Оставаше малко повече от месец.

Всяка вечер, след като се стъмнеше, баща ми ни вземаше със себе си и ни отвеждаше в покритите с гъст храсталак поли на Джелеве. Цялото ни село се събираше тук. Нощите бяха студени. Но огън не можеше да се пали.

Дядо Осман често повтаряше, че огънят щял да ни издаде. Беше много приказлив човек. Съседите все се събираха около него. С бастун в ръка, който никъде на оставяше, направен от желязната част на повреден чадър. Понякога, говорейки, удряше бастуна в земята и викаше: „Тихо, тихо!” Нищо не можеше да се види в тъмнината, но аз можех да си представям движението на железния бастун ту нагоре, ту надолу.

Всяка нощ говореха за едно и също.

– Дядо Османе, разкажи нещо, иначе нощта ще се проточи като година…

Той веднага започваше:

– Едно време… Когато камилата била телячка, а врабчето – бръснар, когато аз съм люлял люлката на баща си[1]…

Всички наоколо започваха да се смеят, съседите забравяха мъките и грижите си. Но това не продължаваше дълго, защото дядо Осман отново удряше бастуна си в земята:

– Тихо!… Защо се смеете?…

Няколко души се провикваха:

– Ами ти не говориш като нормален човек…

– Не сме деца… Защо ни разправяш приказки?

Дядо Осман се ядосваше. Това личеше и от чукането на бастуна по земята, и по тона на гласа му.

– Аз говоря съвсем сериозно… Не ви разправям приказки… Не забравяйте за дедите и бащите ни, които лежат в гроба. Ако и на тях трябва да сложим нови имена, кой ще го направи?… Разбира се, че ние. Децата им, внуците им. Тогава те не са ли нашите рожби. Няма ли да ги люлеем в люлките?…

Всеки се натъжаваше. Настъпваше пълна тишина. Само от време на време се чуваше гласът на кукумявката.

Майка ми казваше:

– Колко грозно кукумявка.

Но и това не продължаваше много. Започваше да се чува шепот:

– До Нова година щяло да продължи. След това нямало да закачат никого.

– Не вярвай… не можеш да имаш доверие на тези свине.

– Изнасилвали даже…

– Вземали парите ти…

– Свине, не нападат през деня, а нощем…

– Да, но Турция изпратила самолет. Контролирала всичко. Само през нощта не можело да се контролира.

– Вместо да изпраща самолет, да извика:„Стига!”…

– Ще каже, ама зад това стои велика Русия.

– Аллах да ни е на помощ!…

– Дано…

Така прекарвахме нощите. Завръщахме се вкъщи призори. Все бързайки. Всеки се захващаше за работа. А ние веднага тичахме в училище. Не можеше да не ходим. Директорът ни беше прочел извънредна заповед. Нямаше изключване от училище, но за всяка минута, за всеки час закъснение се налагаше парична глоба.

Една нощ наоколо бързо се стъмни. Дъждът не след дълго премина в сняг. Всеки беше взел по нещо със себе си. Завихме се. Но с каквото и да се завиеш на открито място, не можеш да се опазиш. С нетърпение чакахме да се съмне. Сякаш искахме да ускорим въртенето на земята.

Първият звънец беше ударил. След малко идваше ред на втория.

Започваше първият час. Никой от нас не искаше да се отдели от печката. След втория звънец без желание се оттеглихме към чиновете си. Бумтенето на горящата печка сякаш идваше от хиляди километри разстояние. Не зная какво са си мислили съучениците ми, но аз непрекъснато си повтарях: „Да бях закъсняла десет минути, но да се бях преоблякла!”

– Какво става с вас, деца?…

Бях се унесла. Изведнъж дойдох на себе си. Учителката ни вървеше между чиновете. Тънка, нежна, руса – същинска лайка. Ние и без това ѝ казвахме Лайка. А очите ѝ… Две сини мъниста. Косите ѝ като клонки на върба. Завиждах ѝ и често си мислех: „Де да бяха мои тези очи и коси!” След това се сещах за младежа с черните мустаци. Момчето, което няколко пъти я беше посетило. Даже един път я бяхме питали. А тя:

– Какво момче?…

– Вчера пак беше дошло. Има черни мустаци. Дълго говорихте.

– А-а-а… Той ли?… Братовчед ми. И той е учител тук. Едновременно завършихме университета, едновременно започнахме да работим като учители.

Една от нас се беше изпуснала:

– Но после „братовчед ми”… става „любимият ми”…

Навъси вежди. Дори приятният цвят на лицето ѝ се промени. Попита:

– Какво искате да кажете, деца?… Хайде да минем към урока.

Но сега урокът не започваше. Ние мълчахме. А тя крачеше между чиновете. Много замислена. Изведнъж:

– Юнал, краката ти са вир-вода…

Погледна към Гюлизар:

– Какво ти става? Челюстта ти трака.

Забеляза и мене:

– Ремзие, нямаш ли друга рокля?… Вир-вода си. Боже Господи!… Вие вече не сте малки!… Защо не се пазите?…

Не изчака да ѝ отговорим. Тихичко продума:

– Деца, веднага елате около печката!… Но тихо…

Разбира се, че ще бъдем тихи. Но пак се бутахме един в друг, защото всеки искаше да е по-близо до топлината. Аз, както и много други, бяхме останали назад.

– Деца, какво ви става? Знаете, че прилагателните имат сравнителна и превъзходна степен: мокър, по-мокър, най-мокър. Според вас кой трябва да бъде по-близо до печката?…

Съучениците ни отстъпваха мястото си за такива като мене. Чак подскачах от студ. В този момент вратата внезапно се отвори. Директорът влезе.

Разширявайки зеници, попита:

– Вие урок нямате ли?

И преди да успее да ни заповяда да се върнем по местата си, ние вече го бяхме направили. Стояхме неестествено, с чувство за вина.

Обърна се към нашата Лайка:

– Знаеш ли защо са мокри?

– Сигурно е валяло, когато са идвали към училище.

– От шест часа насам не вали… И това ли не забелязваш?…

– Всъщност, другарю директор, снощи си легнах много късно. А и сутринта станах късно. Дори щях да закъснея за часовете. Не зная кога е започнало да вали и кога дъждът е спрял!

А тя със сигурност знаеше за всичко. „Ремзие, нямаш ли друга рокля?”… Защо… За да се преоблека, разбира се. Но къде да се преоблека?… По пътя ли?… В класната стая ли?… Със сигурност знаеше всичко…

Директорът все още настояваше:

– Но когато Вие идвахте, не валеше, нали?…

– Разбира се, че не валеше…

– Но как тогава върху тях е валяло?

Лицето на Лайка стана мораво червено:

– Какво се опитвате да ми намекнете с тези Ваши думи, другарю директор?

– Нима Вие не сте били на моите години,  на моята възраст?… Казах Ви вече. Снощи си легнах много късно. Късно се събудих. Дори нямам представа дали съм спала.

Директорът не искаше повече да тревожи нашата Лайка.

– Добре, добре, разбрах. Но занапред трябва да знаеш.

– Какво?…

– Как какво?… Те всяка вечер се крият край реките, по горите и не знам още къде. Така прекарват нощите. Тръгнали са по консервативния ум на бащите си. Уж нямало да могат да им сменят имената, ако избягат, ако се скрият…

Обърна се към нас и извика:

– Будали!… Не разбрахте ли вече?… Вие сте българи!… Но като постоите така мокри и премръзнали, ще ви дойде акълът в главата!…

После излезе от класната стая.

Ние все още стояхме изправени до чиновете. Чакахме Лайка да ни каже: „Седнете!”. Но стана нещо неочаквано. Тя се обърна към Кадир с думите:

– Виждам, че не си толкова мокър. И си достатъчно зорък. Притвори вратата така, че никой да не може да разбере, че е леко открехната. Ще наблюдаваш коридора от край до край и видиш ли, че някой минава – та дори това да е майка ти или баща ти – веднага ще ме предупредиш…

После се обърна към класа:

– Веднага наобиколете печката!

Огън!… Колко хубаво нещо било това! Като хляба, като водата, като въздуха, без които не бих могла да живея!… Живот ми даваше!… Бях уверена, че в момента и съучениците ми мислеха същото. Защото благодарение на огъня отново се връщахме към живота. Това личеше по цвета на лицата ни.

Приятелката ми отдясно прошепна на ухото ми:

– Погледни Лайка!

Веднага се обърнах към нея. Беше седнала на стола си. Кръстосала ръце на корема си, главата ѝ беше клюмнала.

Този път аз прошепнах:

– Май, че спи… С онзи с черните мустаци…

Приятелката ми ме прекъсна. Шепнешком:

– Не, не си права… Виж очите ѝ…

Скришом пак погледнах към нея. Очите ѝ, тези две сини мъниста, сега бяха пълни със сълзи. От двете страни между носа и бузите ѝ се стичаха две вадички. Аллах… Какво е това?… Нима плаче?…

Само за няколко минути всички от класа забелязаха това. Бяхме забравили за печката. Всички гледахме нея. А тя продължаваше да стои все така… Като замръзнала… Вадичките между носа и бузите ѝ продължаваха да се стичат.

После усети нашите погледи. Малко се стресна. Същинска сърна.

Ние се направихме, че нищо не сме видели. И един по един започнахме да се връщаме към чиновете си. А тя беше извадила носната си кърпичка и триеше очите си.

По едно време с неестествен за нея тон продума:

– Изсушихте ли се вече, деца?…

– Изсушихме се.

Погледна часовника си, май че наближаваше време за звънеца.

– След малко звънецът ще звънне. Много добре сте научили урока си. Искам все така да бъдете добре.

Не зная какво са помислили съучениците ми, но аз се бях смаяла. Цял час стояхме около печката и се сушехме. Това ли включваше темата на урока ни?… Или нещо не съм дочула добре?…

А Лайка продължаваше да говори:

– Но ще ви помоля нещо… Това, което ще ви кажа, трябва да чуете не само с ушите си, но и със сърцата и душите си…

Всички я гледахме с отворени уста. Искахме час по-скоро да научим какво ще ни каже. Гласът ѝ беше тъжен и умоляващ.

– Не казвайте на никого, че съм плакала… Нито на майки или на бащи… Нито на вълци или птици, нито на треви или клечки…

Звънецът би. Тя се понесе към вратата като вятър… След нея започнаха коментарите:

– Онзи с черните мустаци я е оставил…

– Откъде пък знаеш?…

– Вече не се мярка насам.

– Може и да не се мярка, но пак да са заедно. Преди няколко дни ги видях. В сладкарницата.

– Но преди няколко дни… Сега не забелязва нито дъжда, нито снега… Побъркала се е, не знае какво говори. Добре сме знаели урока си. Темата на урока ни да не би да беше свързан със стоенето ни около печката и изсушаването?… Помислете малко!…

Но аз не бях на същото мнение. През ума ми минаваха съвсем различни мисли. Само че трябваше да съм сигурна. Трябваше да попитам някого. Но кого?… А тя ни беше казала: „Не искам никой да знае за това!” Не само майките и бащите ни, но и вълците, птиците не трябвало да знаят. Нямаше начин. Бяхме дали дума, бяхме обещали. Не исках Лайка да се обиди. Не трябваше да я обиждам. Но го направих. Самата аз не разбрах как стана това.

Една нощ заварих дядо Осман самичък. Беше към сутринта. Скоро щеше да се съмне. Прошепнах:

– Дядо Османе!

– Ремзие, мойто момиче, ти ли си?

– Аз съм, дядо Османе.

– Има ли нещо?

– Не… Няма нищо… Но…

– Но какво?

Замълчах…

– Кажи де… Тревожи ли те нещо?

– Добре… Но ще обещаеш.

– Какво да обещая?

– Че няма да кажеш на никого това, което ще ти доверя…

– Обещавам, момичето ми.

– Дори на вълци и птици?…

– Дори на вълци и птици!…

– Дори на треви и клечки?…

– Дори на треви и клечки!…

Тогава му разказах всичко. Така, както си беше.

Дядо Осман помисли малко, после каза:

– Разкажи ми всичко още веднъж, момичето ми!

Повторих го. После пак поиска да го чуе. Не му отказах.

Този път дядо Осман неочаквано се изправи на крака. Подпирайки се на бастуна си, каза:

– Права си… Наистина дори вълците и птиците не трябва да знаят за това. Иначе…

– От работа ли ще я изгонят?…

– Не само това, момичето ми…

Ушите ми започнаха да пулсират.

– Дядо Османе, от това по-лошо има ли?…

– Има, момичето ми…Могат да я обвинят в измяна на родината. Могат да ѝ почернят живота.

Въздъхна дълбоко. После удари с бастуна в земята:

– Трябва да се живее, момичето ми, трябва да се живее! Не е лесно да се разделиш с живота, когато на земята все още има такива хора като Лайка…

Чу се шум. Аз тихичко си тръгнах. Махнах се оттам.

След малко щяхме да вървим към вкъщи. А оттам на училище.

***

Април. Пролетта настъпва много осезателно. Ала никой не забелязва това. Дръвчетата са цъфнали, раззеленили са се. Но едва ли се чувства от някого. Птиците чуруликат, пчелите жужат. Но кой ли се интересува? Кукувиците закукаха и продължават да кукат. Но на всички им е все едно. Щъркелите и лястовиците правят гнездата си… Дали някой забелязва?…

Никой нищо не знае. Аз – също. Знам само пътя до училище и обратно. Като вършеещ на едно място вързан за юздите кон.

Връщайки се от училище, няколко пъти виждах дядо Осман. Седеше на зелената трева между храстите. В устата му имаше цигара. Чудех се. Защото дядо Осман не пушеше. Сигурно не може да свикне с новото име…

Нима ние свикнахме?!…

С течение на времето нещо започна да ме човърка отвътре. Защо стои тук, какво чака?… Всеки ден, по едно и също време…

Учителите също минаваха оттук. На двеста метра имаше автобусна спирка. Нещо би трябвало да замисля. Понякога се успокоявах с думите: „Не би направил това!” Но друг път започвах да се тревожа: „Ами ако го направи?”

Един ден измислих някакво оправдание и се отделих от съучениците си. Трябваше да говоря с дядо Осман. Трябваше да го предупредя. Казах му с обвинителен тон:

– Дядо Османе, ти беше обещал…

– Обещах, мойто момиче.

– Но не удържа на думата си… Изчакваш Лайка…

– Да, момичето ми, нея чакам. Но държа на думата си. Винаги минава заедно с вълци и птици. А те не трябва да чуят. Затова мълчах. Нищо не казах. Но един ден непременно ще мине сама. Аллах ми подсказа.

Дядо Осман се беше вдетинил напълно. Поне на мен така ми се стори. Вътрешно малко се успокоих. Какво ще разбере Лайка от неговия български, който говореше чат-пат?… Нищо. Напразно се тревожех.

Тръгнах си.

Тръгнах си, но като стигнах вкъщи, изведнъж се сепнах. Днес Лайка беше останала да си довърши работата. Каза, че било по-добре да прочете тук класните работи, вместо да ги носи до града. Значи щеше да се върне с последния автобус. Сама. Това трябва да е било казано на дядо Осман. Нали ми беше прошепнал: „Аллах ми подсказа това…”

Погледнах часовника си. Имах достатъчно време. Можех спокойно да се скрия някъде. Нямаше да ме забележи нито дядо Осман, нито пък Лайка.

Така и направих. Застанах зад едни гъсти храсти. На десет крачки пред мен беше дядо Осман. Виждах го много добре. Седеше си просто така. Но все гледаше към пътя. Чакаше Лайка.

Ударите на сърцето пулсират в ушите ми. Лайка трябваше да се появи всеки момент. Какво ли щеше да ѝ каже дядо Осман?… Тя как щеше да го разбере?… Сигурно само щеше да свие рамене.

Дядо Осман се изправи. Стоеше мирно. Лайка вече се виждаше. Вървеше много красиво. Като че тя правеше пролетта да изглежда така хубава.

Забравих за Лайка. Защото дядо Осман идваше към мен. Какво да правя сега?!…

Но се спря зад първия храст. Там имаше повехнали зелени клонки. Дръпна ги много бързо.

Казах си на ум: „Ох, Аллах!” Не можех да повярвам на очите си. Един букет цветя. Полски цветя. И бели, и зелени… И розови, и червени… И сини, и лилави… Като всички полски цветя. Взе букета и го долепи до лявата страна на гърдите си. А в дясната си ръка държеше онзи бастун, направен от желязната дръжка на чадър. Бързо слезе на пътя.

Лайка изведнъж замръзна. Кой знае какви мисли ѝ минаваха през главата.

Аз си говорех наум: „Ако се разбере истината… Аз ще бъда причината за това… Още тук ще се обеся!…”

Дядо Осман подаде цветята. Не с развален, а с ужасен български се опитваше да каже следното:

– Това не са само мен… Тези са полите на Джелеве.

С бастуна си показваше към върха на Джелеве.

– Тези са хребета на Ташлъ.

И показваше  хребета на Ташлъ.

– Това са брег на Ягбасан.

И показваше брега на Ягбасан.

– Това са Ялмалидере.

И показваше Ялмалидере.

– Тези цветя за тебе, момиче ми…

Букетът вече беше в ръцете на Лайка. Но тя не изглеждаше спокойна. Досещах се защо. Огледа се наляво и надясно. После изведнъж закрачи. Едва ли не тичаше. Като изплашена от нещо.

Дядо Осман гледаше след нея, подпрян на бастуна си. Аз – също. По едно време Лайка като че ли се спря за малко. Пъхна дясната ръка в джоба на сакото си. После я вдигна към лицето си.

А аз не се досещах да извадя носната си кърпичка. Сълзите ми свободно се стичаха. Гледам… дядо Осман също не е извадил кърпичка. Трие си сълзите с опакото на ръката.

---