В „Документите” по ТВ ”Европа” Антон Тодоров  изнесе информация, че при правителството на ОДС  (1997-2001) „ченгеджийницата настъпва сериозно и в дипломацията”  и че във Външно министерство ръководители на отдели стават главно потомствени кадри на БКП и ДС. Същата е картината и в администрацията на президента Петър Стоянов и на премиера Иван Костов.  Назначенията на посланиците  стават по доклад на министъра на външните работи Надежда Михайлова (Нейнски), но с решение на Министерския съвет и с указ на президента. Така че то е „колективно” дело.
Изнесената от Антон Тодоров информация е потресаваща. Но ако фактите са такива, няма какво да се възрази. По-скоро трябва тия действия на правителството на ОДС да се обяснят. Преди да дам моето обяснение, всеки може да си опресни паметта благодарение на  публикуваните решения на КОМДОС (Комисия по досиетата) . От тях става ясно в периода на т.нар. „наше управление” –  1997-2001 г. колко щатни служители, агенти и сътрудници на бившите комунистически тайни служби са станали посланици, временно управляващи посолства и генерални консули.
Не съм черногледец и приемам, че поне неколцина от тях са работили честно за интересите на демократична България. Но логичният въпрос остава. Защо когато гражданите с гласовете си ни дадоха цялата власт – парламентарно мнозинство, самостоятелно правителство, президент и вицепрезидент, нямаше лустрация и кадрите на бившата комунистическа партия и ДС останаха, и дори се издигнаха във властта. Отговорът е известен. Ръководството на СДС тогава, зад гърба на нашите избиратели,

договори с БСП курс на „национално съгласие” 

А не е възможно едновременно да има „съгласие” с комунистите и лустрация на техните и на ДС, кадри. Едното изключва другото. В СДС тогава тесен политически кръг вземаше решенията и след това ги „налагаше” като свършен факт. Този кръг осъществяваше и контакти, за които не информираше открито нито Националния съвет, нито народните представители.  В този кръг влизаха Иван Костов, Христо Бисеров, Йордан Соколов, Петър Стоянов, Надежда Нейнски, Евгений Бакърджиев,  Александър Божков, Муравей Радев и Екатерина Михайлова. По-късно в този кръг настъпиха сериозни конфликти. Главната причина за тях не бе курсът на външната политика, а  „курсът” на лични и лобистки интереси в процеса на приватизация. Синият електорат” тогава стана ням и безпомощен свидетел на скандални разправии и сцени. Довчерашни „приятели” застанаха един срещу друг, между тях прехвърчаха не просто „искри”, а огномети. Заваляха грозни думи от типа „Иване, кажи си!”. Министри бяха изхвърлени без обяснения и бяха осъществени, също без логични обяснения, абсурдни назначения. Всичко това действаше на сините симпатизанти демобилизиращо. За дезориентацията им допълнителен „принос” внесе и идващата от цялата страна информация, че навсякъде в първия отряд на „приватизаторите” са все кадри на комунистическата и ДС номенклатура. А „задачата” на сините” бе само да ги „обслужат”. И много местни „лидери” на СДС правеха точно това  – припечелваха комисионни обслужвайки интересите на лица от „бившите” БКП и ДС.  В този смисъл, въпросът защо правителството на ОДС лансира в дипломацията, а и в други министерства, „бивши” кадри на Държавна сигурност, защо и президентът се обгради също с такива „съветници”, има отговор.
В ръководството на СДС тогава съществуваше илюзията (приемам, че е било илюзия, защото в противен случай това би било национално предателство!), че тези „бивши” кадри ще заработят за новата демократична власт. Но ако дипломатите са представяли България извън страната, то много други „бивши” – от БКП и ДС,  имаха друга „представителна” цел: да участват в приватизацията – парите бяха в тях, необходимо им бе само „НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ”. И те го получиха от ОДС.

Понятието „НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ” „изгря” най-неочаквано след като „вълната на гнева” помете правителството на БСП с премиер Жан Виденов 

Пиша „неочаквано”, защото хората, които протестирахме през зимата на 1996-1997 година, не мислехме за „съгласие”. Но е факт, че на 7 май 1997 г. при откриването на Първото заседание на 38-то Народно събрание, лидерът на СДС и бъдещ премиер Иван Костов заяви:
„Ние сме дошли тук с желанието да наложим нов дух в българското Народно събрание. Ние искаме да затворим страницата на безмислената конфронтация… Ние вярваме, че основното средство за лечението на страната, за нейното спасение и възраждане е търсенето на национално съгласие, национално съгласие по всеки конкретен въпрос.”
Първо, конфронтацията с БСП не бе „безмислена”. Точно обратното – тя имаше исторически смисъл. Има го и до днес. Второ, не могат да се затварят страници без да са прочетени. Това обрича бъдещето на слепота. Не случайно едва днес, 20 години по-късно и то през „иглени уши”, се прокарва изучаването на комунистическите и ДС престъпления в средното образование.  Трето, страната се „лекува” не от политици на „съгласието”, което ще рече на компромиса с политическия противник,  а от решителни политици.  В преходни периоди не съгласието, а решителността за промени и отхвърляне на наследството на миналото,  е водеща политика и кауза. В нашия случай „отхвърлянето на наследството” означаваше изхвърляне от управлението на страната на кадрите на БКП и Държавна сигурност, отстраняването им от възможността да участват в приватизацията. Това не направи правителството на ОДС с премиер Иван Костов.  Ако беше го направило това

нямаше да бъде „репресия”,а „справедливост”

Нямаше това да бъде „недемократично”, а израз на демократична воля за различно бъдеще на българския народ, различно от 45-годишното управление на кадрите на БКП и ДС.
На „офертата”за „национално съгласие” предложена от Иван Костов лидерът на БСП Георги Първанов отвърна тогава:
„Управление чрез максимално съгласие – това е формулата, която ние предложихме преди няколко месеца. Това е нашето разбиране за формулата на успеха и днес…. Всъщност преходът не бива да е нито ляв, нито десен, а един баланс, едно работещо съчетание между либерална и социална политика, между ляво и дясно. Подобно разбиране означава, че никой сам не може да изведе страната от кризата; че са необходими съединените усилия на различни по своя характер политически и обществени сили.”

На 13 май 38-то Народно събрание прие „ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ”

В словото си при предлагането на този исторически документ Иван Костов акцентира върху търсенето на „широко национално съгласие по приоритетите на политиката” и предложи „да не членуваме думите “националното съгласие”, а да бъде “Декларация за национално съгласие” в смисъл, че и в бъдеще ще се постигат подобни документи за национално съгласие.”  В допълнение поясни, че „това е предложението, което прави господин Георги Първанов”.   Предложението бе прието.
Комунистите и сътрудниците на ДС бяха ограбили банките, бяха докарали до фалит икономиката и финансите на страната, бяха изпратили българите на дъното на живота, а ние им предлагахме „ШИРОКО НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ”. В един момент Иван Костов се усети, че тази теза няма да прозвучи убедително не само за нашите симпатизанти, но и за всички граждани.  Защото съсипването на България бе факт и нямаше как да няма „виновни”. Затова и побърза да поясни, че:
„СДС не се е отказал нито на йота от заявеното в неговата предизборна платформа намерение да търси отговорност от виновниците за националната катастрофа. Но ние знаем, че по този повод едва ли е възможно да се постигне съгласие, а не желаем Народното събрание да започва с актове на конфронтация и заради това, предлагайки текстовете на приоритетите, ние търсихме тези пресечни точки, върху които ще има максимално съгласие. Това беше подходът.”
Хубави думи, но само думи. Търсенето на „отговорност от виновниците” остана само в стенограмата на Народното събрание.  Не се прие закон за лустрация. Наскоро в интервю за Faktor.bg един от инициаторите на такъв закон – народният представител от СДС Георги Панев, сподели, че се е опитал бързо да внесе „Закон за обявяване на незаконноста на комунистическия режим в България”, който да даде възможност за лустрация и търсене на отговорност за комунистическите престъпления. За да направи това той бе наистина провокиран от внасянето от страна на друг депутат от ОДС на закон за национално помирение,предвиждащ „в цялата страна да се издигнат съвместни паметници на жертвите на комунизма и фашизма.”  И Панев откровено признава, макар и след 20 години: „Но и за това мое действие ми беше оказан изключително силен и директен натиск, като в тежък разговор с влиятелно лице от ОДС бях призован да оттегля закона”.  Георги Панев не оттегли своя закон, но той така и не успява три години да стигне до разглеждане в пленарна зала.Съществено изменен се появи едва през 2000 година.
Преди това, още в 36-то Народно събрание приехме решение със силата на закон, според което сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи до 13 октомври 1991 г.  не представлява повече „държавна тайна”. Това означаваше, че досиетата могат д абъдат отваряни без проблем. Те вече не съдържаха ”тайна”.  Това решение, ако не ме лъже паметтта бе отменено от 37-то НС. Но правителството на ОДС и парламентарното мнозинство на ОДС в 38-то НС можеше да върне веднага към живот поне това решение и само да го допълни с формални процедури. Но парламентарното мнозинство на ОДС не направи това. Не го направи, защото

 ръководството на ОДС не го желаеше

Закъснялото и избирателно отваряне на досиетата, липсата на всеобхватна лустрация, стори така, че  съдебната система остана напълно нереформирана. Публично резерви към „ефективността” на закон за лустрация изрази президентът Петър Стоянов. Веднага след него същото повтори и премиерът Иван Костов. Пред журналисти Костов заяви тогава, че споделя опасенията на президента относно внесения законопроект за лустрация, който според него е „закъснял и няма да реши проблемите на деня”. Точните му думи бяха:
„Ако законът за лустрацията влезе в парламента, това ще създаде напрежение между политическите сили и ще наруши националното съгласие, което аз особено ценя”.
Така Иван Костов тогава възрази на група народни представители от ОДС и главно от „Народен съюз”, които бяха инициаторите на внасянето на такъв законопроект. Заместник-председателят на Парламентарната  група на ОДС Благой Димитров се солидаризира с премиера. Законопроектът пропадна.
„Националното съгласие”, което лансира Иван Костов през 1997 година направи така, че прокуратурата остана не само нереформирана, но и несезирана за комунистическите престъпления в периода на „прехода”.  „Заканата” на лидера на СДС, че не сме се отказали „нито на йота” от намерението  „да търсим отговорност от виновниците за националната катастрофа” увисна в парламентарния въздух.  В реалния живот се случи само „съгласието”.  Това всъщност бе неогласеното никога публично пред хората „негласно” и „задкулисно” съгласие да не бъдат засягани интересите на кадрите на БКП и ДС по никакъв начин. Видимото съгласие бе за това, което наистина се случи – въвеждане на „валутен съвет” като условие за излизане от икономическата катастрофа, членство на България в ЕС и НАТО.  За това комунистите и кадрите на ДС мърмореха, пречеха доколкото могат, но като цяло не възразиха. Защото друг бе техният интерес.  Затова и формално членството на България в НАТО и ЕС се случи при президента Георги Първанов и при правителствата на НДСВ, БСП и ДПС. От приетата „Декларация за национално съгласие” в 38-то НС останаха на „книга” и следните „обещания”:
– справедливо разпределение на социалните тежести на реформата;
– борба с организираната престъпност и корупцията независимо от политическия цвят на всички нива и власти в държавата.
В Декларацията имаше и точка за „отваряне на досиетата на политиците, на висшите магистрати и администратори”, но това се оказа „последна дупка на кавала”.  Досиетата започнаха да се отварят избирателно в края на мандата на ОДС, а досието на партньора на Иван Костов в „националното съгласие” – Георги Първанов, така и не бе отворено, макар да е било известно на тримата „големи” – Костов, Стоянов и Соколов. Това позволи на лидера на БСП да стане президент, а

 това вече бе върха  на „националното съгласие”

Публичната легенда как от ДС довели Царя и той объркал политиката, е само удобна легенда. Защото завръщането на Симеон Сакскобургготски бе резултат от политиката на „национално съгласие, която вече бе в ход.  Кадрите на ДС и БКП си бяха изтъкали платното и бе време да ритнат кросното. ОДС вече не им трябваше. Политиката на „национално съгласие”щеше да стане „рекламно лице”на управлението на НДСВ, БСП и ДПС.  Тя продължава и до днес със стари и нови играчи – БСП, ГЕРБ, ДПС, Обединени патриоти. И партията „Воля” на Марешки е част от тази политика. Както при управлението на ОДС, така и при управлението на НДСВ косъм не падна от главите на „бившите” комунисти и ченгета. Точно обратното – разполагането им на всички равнища на държавното управлението и в икономиката  продължи под „пълна пара”.

„Националното  съгласие” от 1997 г. е неизтриваемата от времето вина пред България

Макар и да не съм бил в ръководството на СДС тогава, да не съм участвал във вземането на решенията ( в 38-то Народно събрание бях само една година), също се чувствам виновен, макар винаги да съм защитавал тезата, че през 1997-2001 г. правителството на ОДС спаси България от националната катастрофа.  Но това бе „спасение” договорено с комунистите и с кадрите на ДС. Заедно с България ние спасихме комунистическата номенклатура и нейния охранителен отряд Държавна сигурност. И не само ги спасихме в „комплект” от правосъдието, но им дадохме възможност да си напазаруват България. Те, естествено, не пропуснаха тази възможност. Довлякоха у нас и своите руски приятели, с ограбените от руския народ пари. Затова днес почти зад всеки „успял българин”, зад всеки „голям бизнесмен” и „олигарх”, четем една и съща визитна картичка – комунистически произход, Държавна сигурност, руска връзка. България е тяхна. Всички останали сме само подробност от пейзажа. Тази истина е горчива, но само ако си я кажем откровено можем да намерим изход от днешната ситуация. Но дори и да намерим такъв изход той никога вече не може да бъде такъв, какъвто съществуваше пред нас през 1997-2001 година.