Написано от Христо Христов
Сайтът desebg.com публикува секретно „Б” решение №17 на Политбюро на ЦК на БКП от 27 юни 1977 г. относно: Усъвършенстване работата за ограничаване и обезвредяване дейността на българската вражеска емиграция и за подобряване подбора и подготовката на българските граждани, заминаващи зад граница.
С решението си ръководството на комунистическата партия на практика втвърдява политиката спрямо българската политическа емиграция, определена от комунистическия режим като „вражеска”. Върхушката на БКП се опасява чрез активната българска емиграция да не се създаде опозиционен център в страната.
Решението става факт две години след конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа от 1975 г. в Хелзинки, където СССР и останалите страни от Източния блок подписват споразумения подписват споразумения в различни области, сред които и спазването на човешките права. КГБ определя това като грешка и впоследствие в СССР и други страни от лагера се създават хелзинкските комитети и проявите на дисидентите се засилват.
Решението на Политбюро за обезвреждане на „вражеската” емиграция е предшествано от съвещание на секретарите на централните комитети на комунистическите партии през март 1977 г. в София. На него е обсъдено по-нататъшното развитие и задълбочаване на идеологическото сътрудничество между „братските” партии. По настояване на съветските представители в лицето на члена на Политбюро на ЦК на КПСС Борис Пономарьов, завеждащ отдел “Международен” в ЦК и секретарите на ЦК на КПСС Константин Катушев и Михаил Зимянин съвещанието приема извънредна точка, с която се осъжда дисиденството.
От българска страна в съвещанието участват членовете на Политбюро и секретари на ЦК на БКП Гриша Филипов и Александър Лилов, които подкрепят съветското предложение, гласувано единодушно. Съветските представители настоявата за прилагане на по-твърда линия. Позицията им е, че дисидентите нямат никакво оправдание да съществуват в социалистическото общество. Те са определени като явление, насочено отвън от „шпионите на империализма” и от радиостанции като „Свобода” и “Свободна Европа”. Успоредно с това конкретните мерки срещу дисидентите са набелязани на съвещание на секретните служби под ръководството на КГБ.
В България преоценките на политиката срещу дисидентите са направени на най-високо политическо равнище. На 27. VІ. 1977 г. Политбюро в състав, приема секретно решение “Б” №17, с което
Със секретното решение „Б” 17 от юни 1977 г. се променя радикално партийно-държавната политика срещу дисидентите в емиграцията. Документът третира всички ключови въпроси по „ограничаване и обезвредяване дейността на българската вражеска емиграция”.
Документът е гласува от висшето партийно ръководство в състав: Тодор Живков, Александър Лилов, Борис Велчев, Гриша Филипов, Иван Михайлов, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров, Цола Драгойчева и Тано Цолов.
В преформулирането на политиката срещу „враговете” зад граница заляга тезата, че „разузнавателните служби на противника и подривно-пропагандните му центрове насочват усилията си за по-активно целенасочено и диференцирано използване на различните категории емигранти за подривна дейност срещу България в условията на разведряване в международните отношения”.
Политбюро смята, че за постигане на тези цели главните капиталистически държави под ръководството на ЦРУ на САЩ координират усилията си, като се стремят да обединят вражеската емиграция от различните идейни направления и на тази основа да я изградят като реална политическа сила, годна да създаде своя база вътре в страната. В противовес на това Политбюро отваря широк фронт за настъпление срещу враговете зад граница. Първостепенна задача за МВР срещу емиграцията е да се насочи „главно към компрометиране и разлагане на нейните организации, засилване на съществуващите и създаване на нови противоречия вътре в тях и между тях и недопускане на обединяването им. Да се дискредитира и парира дейността на най-активните емигрантски ръководители, да се насажда недоверие в специалните служби на противника към тях и техните сподвижници”.
МВР, МВнР, идеологическите ведомства и институти и средствата за масова информация са задължени да провеждат съгласувани мероприятия за системно изучаване и успешно противодействие на идейно-диверсионните действия, провеждани от противника чрез емигранти и техните организации, за разобличаване и прекратяване на антибългарската им дейност. Политбюро набелязва и мерки, които драстично противоречат на духа на споразумението в Хелзинки за спазване и зачитане на основни човешки права. То разпорежда активно действащи бегълци и невъзвращенци да се лишават от българско гражданство, да се прекъснат връзките им с техни родственици в страната. МВР и МВнР са задължени да разработят единна дългосрочна програма за провеждане на последователна и ефикасна дейност срещу „вражеската” емиграция.
Властите са задължени да не допускат бягства от страната. Висшето партийно ръководство разделя българската емиграция на “вражеска” и лоялно настроена към режима в България. За втората категория българи зад граница е прието, че е необходимо да се води политика за формиране и поддържане на патриотичен дух и популяризиране на постиженията на комунистическата България и на СССР. Към тях не се прилага ограничаването на връзките с роднини и семейства в страната и гражданството им се запазва. Пътуванията в чужбина се разрешават само на лица, които са доказали политическа и морална устойчивост и предани патриоти, с личен пример и идейна убеденост, които могат да печелят приятели за делото на социализма и да са активен фактор зад граница в провежданата от партията политика.
Решението на Политбюро е взето след подробен доклад на министъра на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов от 30 май 1977 г. (този документ също е публикуван, б.а.). В него той изтъква необходимостта от нови мерки поради настъпилите изменения в условията, при които се провежда политиката и оперативната работа срещу емиграцията. В мотивите министърът посочва опасенията си от действията на „специалните служби на противника”:
„Подчертан е стремежът им да активизират вражеската емиграция в провеждането на идеологическа диверсия, главно за повишаване ефективността на радиопропагандата, за внасяне и разпространение в страната на инкриминирана литература, произведения на изменници от социалистическите страни или за оказване на разложително идеологическо въздействие върху български граждани, временно пребиваващи в капиталистическите и развиващи се страни”, се посочва в доклада.
Като постижение е отбелязано успешното довеждане в страна и осъждане на “един от активните емигрантски ръководители”. Стоянов има предвид случая с българския емигрант Борис Арсов, отвлечен от ДС през 1974 г. в Дания и убит по-късно след осъждането му в Пазарджишкия затвор.
Изложени са опасения от възможно обединяване на емигрантските организации и създаване на опозиция с база вътре в България. МВР признава, че въпреки постиженията на социализма годишно от страната емигрират между 300-350 души. Стоянов предлага да се ползва съветския опит, за да се избегнат пропуските при подбора и подготовката за лицата, които са допускани да посещават западни държави.
През 1977 г. дейността на българската политическа имиграция намира израз в обединяването в нова организация – Българско освободително движение (БОД).
По ирония политическото решение за активизиране и настъпление срещу „вражеската” емиграция съвпада с една от най-тежките измени, които комунистическата партия и Държавна понасят през цялата си история – тази на офицера от Първо главно управление Владимир Костов във Франция. На 27 юни 1977 г., в деня, когато Политбюро подпечатва новата агресивна политика срещу “вражеската” емиграция, Костов и съпругата му Наталия напускат българското посолство в Париж и поискват политическо убежище от френските власти. От 1974 г. Костов работи като кореспондент на Българската телевизия във френската столица, но това е официалното прикритие за разузнавателната му дейност.
В НРБ Костов е осъден задочно на смърт от военен съд. През август Първо главно управление на ДС прави неуспешен опит да „изпълни” присъдата срещу Костов в Париж. За сметка на това операцията срещу най-активния политически емигрант писателя Георги Марков е успешна. Той е обезвреден през септември 1978 г. в Лондон.
