ПОДХОДЯЩИЯТ  МОМЕНТ – 2017г.

Георги Прокопов 

Ежедневието е напрегнато, живеем в несигурност, забързаност, стрес. Живеем в несигурност за утрешния ден, живеем в лишения, животът ни е некачествен, неструв компеащ нищо. Така е от денят, когато настъпиха „промените”, когато навлязохме в т. нар. преход и приехме демократичното управление. Залъгвахме се толкова години, надеждите ни за нещо по-добро все ни убягваха от ден на ден, от година на година – така до днес. Надеждите окончателно рухнаха след влизането ни в НАТО и Евпопейсия съюз. България спечели – какво? – изключителна зависимост – загуба на суверинитет, деиндустриализация, ликвидация на селското стопанство, земеделие, животновъдство, лишихме се от добро образование, здравеопазване, социална политика, добър жизнен стандарт и др. За сметка на това е със застрашена национална сигурност.

От производители се превърнахме във вносители след дивата криминална приватизация, която на практика разпродаде всичко за стотинки. България се деиндустриализира и беше разпродадена, и подарена на външни концесионери, превръщайки отделните отрасли в монополисти, смучейки жизнените сокове на изстрадалия ни народ. Благодарение на този модел България е на последните места в класацията в ЕС по жизнен стандарт, по доходи, по раждаемост, но сме водещи в класацията по смъртност, заболяване от инсулти, инфаркти, онкологични заболявания, диабет, заболявания на двигателоопорния апарат и др. На практика това ни поднесе прехваления ЕС. Спомням си едно изказване на Сергей Станишев една година след влизането ни в ЕС като равноправен член / по това време министър-председател на България: / …” Ние не обяснихме достатъчно на българския народ, какво го очаква след членството ни в ЕС.” Ето такова изказване направи другарят Станишев – председателя на ПЕС  / Партия на европейските социалисти /. На зададен му въпрос, какъв се чувства той с гордост отговаря „европейски гражданин.” Същият е роден в гр. Херсон, Украйна. Един друг „европейски гражданин”- министърът на финансите Горанов с ехидна усмивка на уста заяви, че „българите живеят добре, но не го осъзнават.” Според него „Справедливостта е цел. Иначе тя е класово понятие. И е недостижима.”  Цитиран от агенция „Фокус” / 29.10.2017 / Горанов казва …” Именно политиките, които сегашното управление налага, какво по-голямо доказателство, че обществото живее по-добре от това, че доходите растат и то употребява повече.” Последният до последно опoнира искането за увеличение на минималната пенсия от 200 лв. на 300 лв. Цитиран от БТА заявява, че:…”Бюджетът ще загуби 1,5 млрд. лв., ако бъде въведена минимална пенсия от 300 лв.” Недостойни исказвания. Също така „европейската гражданка” Менда Стоянова от ГЕРБ, председател на Комисията по бюджет и финанси в парламента пита – на какво основание да бъдат увеличени пенсиите на пенсионерите? Но не разяснява защо и на какво основание тихомълком  бяха увеличени заплатите на администрацията и на народните представители. Веднага след избирането на Цвета Караянчева за председател на 44 – то НС, тя отправи призив към депутатите от трибуната на НС :            …”Нека бъдем мъдри, смирени, нека високо да казваме своето мнение и да защитаваме своите тези, но винаги да мислим за България.” Не е ясно как смирени и с политиката, която водят парламент и правителство  ще мислят за България. Е, да мислят, може, но да кажат как ще защитават интердите и? Продължението и гласи :       „ Сигурно понякога ще има емоционални моменти, но ние трябва да проявим мъдрост, да бъдем далновидни, защото това, което ни предстои в следващите месеци, е рядък шанс, който получаваме само след 10 г. членство в ЕС.” Нека и е честита длъжността на госпожа Караянчева, но едва ли едно тоталитарно мнозинство в НС, служещо изцяло на чуждите интереси ще проявява мъдрост, още повече далновидност следствие на политиката, която води.

Ето такива европейски граждани доведоха страната ни до положението, в което се намира. Правят се подобни изказвания, за да се втълпи на международната общност, както и на българите, че животът тука едва ли не е  песен. И това при положение, че се разболяват по 74 човека от рак на ден, че 2,5 млн. българи са на ръба на своето оцеляване, а това че по смъртност в ЕС сме на първо място, а сме на последно място по продължителност на живот, водим и по ниска раждаемост, демографският срив е на лице. А защо не се отчита сериозното намаляване на  населението с малко над 50 хил. за година / данни НСИ /. А това, че на ден към днешна дата са необходими по 574 пв. на месец за нуждите на един човек, а стотици хиляди са тези, които получават много под тази сума / не само пенсионерите / вероятно не е от значение. Не е от значение и растящата инфлация. Може би не е от значение и това, че само преди дни ЕК заяви, че „ …Здравеопазването ни е неефективно.” А само това ли е неефективното? Вероятно не е от значение и мониторинговият доклад за България на ЕК, в който се казва: …” Редица ключови инициативи още не са предприети и изпълнени. Други са в начален етап на изпълнение, но все още предстои ясното определение на конкретни действия.” Дипломатично, но кратко и ясно. Това определение на ЕК съвсем не е похвала – видно е и от незрящите.

На фона на всичко това правителството не престава да се хвали и самоизтъква с постиженията си и с нетърпение очаква Българското председателство на Съвета на ЕС. Обсебено е от предстоящето събитие и буквално се е самозабравило, а още повече, след преизбирането  за лидер на Граждани за европейско развитие в България / ГЕРБ /    г-н Бойко Борисов.

Още от сега се подготвят „приоритетите,” които ще бъдат поставени от българска страна. Премиерът заяви, че приоритет му  са  Балканите. Да, но как така изведнъж и защо сега, и в чии интерес е този приоритет? Естествено, че основно се прави услуга на Брюксел и на Македония, Сърбия, Албания, да не говорим за Турция, която е чисто азиятска страна, както и да го погледнем. Разбира се, че се прави всичко възможно да се представим отлично, за да бъде правителството потупано по рамото  за пореден път за послушание и добро представяне. Това е целта, а  целта оправдава средствата.

Но нищо не се споменава дори под сурдинка дали ще бъде повдигнат въпросът – един важен въпрос за страната ни, а именно връщането на теритирията от 1550 кв. км. дадени на Кралството на сърби, хървати и словенци по силата на Ньойския договор 1919 г., а защо не и 1250 кв. км. предадени от Пиринска Македония на същото кралство. Този въпрос защо не е приоритет за премиера?

Какви са мотивите – те са кратки и ясни. Сега е моментът, тъй като Република Сърбия е в процес на приемане като равноправен член на ЕС. Българската държава трябва да постави този въпрос и той да бъде разрешен в нейна полза, за което разбира се е необходимо държавническа и политическа воля, висок патриотизъм, и национална отговорност. Изисква се преди всичко българско самосъзнание и самоопределение, а не европейско такова. А този въпрос действително е висящ, както се казва, под въпрос. Дори бих казал, че отдавна е загърбен в интерес на Сърбия. Но нека проследим нещата хронологично в исторически план и с фактология, които ще дадат пълната престава как стоят нещата и от правна гледна точка.

По силата на Ньойския договор от 27. 11. 1919 г. Царибродска, Босилеградска и Струмишшка околии и анклавът от територията на Видинска околия са присъединени към създаденото през 1918 г. Кралство на сърбите, хърватите и словенците. През 1929 година крал Александър I налага диктатура на страната и я преименува на Кралство Югославия. След Втората световна война / 1945 г./ държавата става Федеративна народна република Югославия / ФНРЮ /. Конституцията и влиза в сила 1946 г. През 1963 г. държавата получава окончателно название Социалистическа федеративна република Югославия / СФРЮ /. На ФНРЮ председател на републиката става Иван Рибар и министър председател Йосип Броз Тито / 29.11.1945 г./, когато е конституирана като комунистическа държава. През 1953 г. Йосип Броз Тито става президент, а през 1963 г. е провъзгласен за доживотен президент.

След смъртта на Тито през 1980 г. напрежението между Юго-народите става по-голямо. Но разпадането на СФРЮ започва от момента, когато Словения провъзгласява своята независимост през 1991 г., след това започва гражданската война в Хърватия                         / 1991 – 1995 г. / между хървати и сърби – поради желанието на хърватите да основат своя национална държава. Пламва гражданската война в Босна и Херцеговина / 1992 – 1995 г. /, която е на етническа и верска основа. Воюват сърбите и хърватите, и мюсюлманите бошняци.

Разпадането и гражданските войни до 1995 г., когато е подписано Дейтънското споразумение са поради това, че се появяват подходящи условия, и предпоставки за разпадането на СФРЮ. Последната е изкуствено създадена под външен натиск държава. Етническите и религиозни отношения са невъзможни, съществува несъвместимост, дълги години тлеещата тиха омраза и вражда в един момент избухват. Това е показателно, че създадени държави по този начин, с живеещи в тях етноси или народности с различно вероизповедание, особено когато едното вероизповедание е ислям, е несъвместимо.

След разпадането на СФРЮ в началото на 90 – те години на миналия век  двете нейни бивши републики Сърбия и Черна гора  сформират нова държава – Съюзна република Югославия / СРЮ / на 27.04.1992 г.  с президент Добрица Чосич / 1992 – 1993 /. Държавата се смята за приемник на СФРЮ. През 2001 г. се подписва споразумение, според което наследници на бивша Югославия са всички нейни републики. На 04.02.2003 г. е прието конституционално решение на Сърбия и Черна гора, с което се преустановява съществуването на Съюзна република Югославия и се създава Държавна общност Сърбия и Черна гора. Последната просъществува до 2006 г., когато Черна гора се отделя в независима държава, Сърбия става Република Сърбия, която съществува с това име и до момента.

На 10 февруари 1947 г. Парижкият мирен договор дава Западните покрайнини на ФНРЮ, която по-късно става СФРЮ. През 1991 г. Югославия се разпада на пет независими държави – Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, и Македония. По-късно се отделя и Черна гора. Поради това, че новите независими републики не са намерили справедливо решение – съдбата на Западните покрайнини остава нерешена до 2007 г. За най-голямо съжаление българските правителства не направиха постъпки за връщането на тези изконни български земи към България. Ще припомня, че дори един български премиер – Жан Виденов след посещение в Сърбия през 1997 г. заяви че: …”Няма Западни покрайнини, има Източна Сърбия.” Изказването на Виденов като министър председател на суверенна и независима държава е позорно и предателско. Дали поради липса на политически опит и незряла възраст по това време или незнание, че според Конституцията на Република България въпросите за българска територия е единствено и само в прерогативите на парламента. Той няма никакво право да поема такива ангажименти. „Незнанието” не го оправдава и оневинява да носи наказателна отговорност, тъй като за подобни деяния няма давност.

След гражданската война 1991 г. СФРЮ престава да бъде държавно-правен субект, а съгласно международното право всички договори подписани от държави с подобен статут, губят правна сила. При тази ситуация Западните покрайнини остават ничия територия или по-точно територия принадлежаща на новообразуваните независими държави. Да не забравяме, че на едно съвещание президентът на Хърватия Франьо Туджман предлага тази територия, която е ничия да бъде върната на България. Застъпва се президент, който бих казал е до известна степен от заинтересованата страна, нашите държавници мълчат. Но както споменах по-горе поради това, че от новите независими държави не е намерено решение Сърбия се възползва  /2007                г. / и ги присвоява, което на практика след разпадането на Югославия е незаконно. По-голямата част от тези територии са в днешна Сърбия, а останалите в Македония.

При тези обстоятелства българската страна съвсем основателно трябва да иска връщане на Западните покрайнини на България от 1550 кв.км., 2 града  и 120 села, 45 църкви.

Сега е идеалната възможност България да си вземе обратно отнетата и територия след Първата световна война. Съгласно Лисабонския договор: …”Всяка страна, която се присъединява към европейската общност, трябва да реши всички висящи териториални спорове със своите съседи.” Това се отнася и за Македония. Българската страна не трябва да подкрепя безусловно присъединяването на Сърбия към ЕС. Същото се отнася и за Македония. Въпросът за Западните покрайнини  / и не само / трябва да се отнесе до Хагският арбитражен съд, както и произнасяне по този въпрос от ЕС. Би могло да се атакува и Берлинския договор, тъй като държавите, които са го подписали отдавна не съществуват.

Балканите са вечния барутен погреб и затова силните европейски политици на  европейската общност, както и българските такива да постъпят честно спрямо българското население, българските земи и държава. Да се решат един път за винаги евентуалните предстоящи конфликти в балканските републики.

Сега въпросът е в ръцете на правителството, стига то да се представи като национално отговорно и да направи необходимото. А дали ще предприеме необходимите стъпки? Ще поживеем, и ще видим. В противен случай на лице ще бъде поредното предателство спрямо НАРОД  И  ДЪРЖАВА!

* * *

С Нойския договор България губи територия в размер на 11 хил. кв. км. Западните покрайнини / с Цариброд, и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско, Кюстендилско и половин Струмишка околия / са предадени на Сърбия, Западна Тракия от Места до Марица е предоставена под управлението на Съглашението, а по-късно по настояване на Англия са дадени на Гърция.

Западът винаги е искал да сме му партньори, но да се помни, че след несправедливия за България Ньойски договор, идва договорът за присъединяването ни към Европекския съюз.

Сега е моментът да бъде повдигната сломената история и дух на БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.