Запазените документи на партийния връх не предвещават „окончателното решение” на „националния въпрос” през зимата на 1984-1985 г.[1]. Масовото преименуване на българските турци, наречено „възродителен процес”, е до голяма степен изненада както за тях, така и за етническото мнозинство. Но на фона на репресивните мерки и на вече извършените смени на лични имена, то не е нелогично.
По всяка вероятност идеята за този акт кристализира най-напред в непосредственото „експертно” и политическо обкръжение на първия партийно-държавен ръководител. Сред възможните му (съ)автори наред с Тодор Живков се посочват Георги Джагаров (заместник-председател на Държавния съвет), академиците Ангел Балевски (председател на БАН) и Пантелей Зарев, Пенчо Кубадински (председател на НС на ОФ), началникът на кабинета на Живков Милко Балев, секретарят на ЦК по идеологическите въпроси Стоян Михайлов, вътрешният министър Димитър Стоянов[2].
На 10 декември 1984 г. със заповед на последния се нарежда на окръжните управления на МВР и на първите секретари на ОК на БКП да подготвят преименуването на „български граждани от турски произход във всички окръзи, където има такова население”[3]. Кампанията започва в края на декември 1984 г. и завършва през февруари 1985 г. Най-напред са сменени личните имена в Кърджалийски и Хасковски окръг, а после и в Североизточна България, където евентуалните „провокатори” били вече арестувани или мобилизирани за военно обучение. Повтаря се вече отработеният с помаците сценарий: селищата биват блокирани от силите на реда (милиция, войски на МВР, гранични войски) и сплашвани със стрелба във въздуха, вкарват се танкове и бронетранспортьори. Едновременно с това, партийният актив и административната машина действат на пълни обороти: за изключително краткия период на кампанията са сменени личните документи на над 800 000 души. Също като при помаците, не са забравени и имената на покойните роднини, а на места биват унищожени мюсюлманските гробища.
Още в самото начало на „възродителния процес” се стига до сблъсъци и жертви. Най-масови протести се организират в Бенковски, Кърджали, Момчилград, село Груево (Момчилградско), Джебел, Крумовград и др., като навсякъде са разпръснати с въоръжена сила. В Ябланово (Котленско) местните блокират пътищата към селото, което е превзето впоследствие с танкове. Сблъсъци има и в Търговищко и Шуменско. Броят на ранените остава неясен, както и на убитите: 7 етнически турци, според участвали в кампанията „възродители”, 24 само в Югоизточна България, според сведения на ДПС[4]. Мнозина умират по-късно от нанесените им побои, хиляди са изпратени в лагери и затвори, цели семейства са интернирани.
Вероятно за пръв път изразът „възродителен процес” е официално използван от секретаря на ЦК на БКП и бъдещ министър-председател Георги Атанасов в доклад, изнесен на съвещание на партийно-държавния връх от 18 януари 1985 г. Кампанията е видяна като „исторически акт, с който се заличава последният белег на турското робство върху снагата на нашия народ”, а самото преименуване е оруеловски наречено „възстановяване на българските имена”[5]. Същевременно се българизират последните две периодически издания на турски, спират се радиопредаванията на същия език, продължава премахването на турски топоними и т.н. Ако обаче преименуването на помаците от началото на 70-те е успешно скрито от международната общност, „възродителният процес” не остава без отглас. Ситуацията особено се усложнява от факта, че в случая съществува и съседна „държава-майка”.
Втората половина на 80-те години е време на истинска дипломатическа и пропагандна война между София и Анкара, макар и двустранните отношения да не се прекъсват. Двете държави не изпускат възможност за заклеймяване на съседа на международни форуми като ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, и пред съюзниците си от Варшавския договор, съответно от НАТО. Докато Турция критикува бруталното нарушаване на основни човешки права в България, последната се позовава на проблема с кюрдите, инвазията в Кипър, арменския геноцид и др. В самата Турция се провеждат масови митинги в защита на „сънародниците”: общественият климат е нажежен, издигат се и лозунги за военна инвазия в България[6]. В същата пък пропагандната машина на комунистическия режим громи „пантюркизма” и „намесата във вътрешните работи”, бълвайки и „исторически сведения”, доказващи „българския корен” на турскоезичното население[7]. Последните са доставяни от мобилизирани за тази цел историци, някои от които (Илчо Димитров, Страшимир Димитров) са привлечени в апарата на ЦК на БКП. Активизира се „културният фронт”: (пре)издават се десетки книги, посветени на „турското робство”, произвеждат се множество документални, а също и игрални филми като Време разделно (завършен в края на 1987 г.).
Все до 1989 г. Живковото ръководство очаква външнополитическата ситуация да се успокои, позовавайки се на деликатната позиция на Турция около кюрдската съпротива. Но в конфронтацията се включват и западните медии и правозащитни организации, които разгласяват потъпкването на правата на турското население в България. На всичкото отгоре и Съветският съюз е резервиран, особено след предприетата от Михаил Горбачов „перестройка”. Отношенията с Турция не се нормализират дори след подписването с тази цел на двустранен протокол в Белград (23 февруари 1988 г.). Нещо повече: изостря се и вътрешнополитическият контекст, тъй като новопроизведените „граждани с възстановени имена” не приемат тезата за българското си потекло. В периода 1985-1989 г. са разкрити десетки нелегални съпротивителни групи на етнически турци. Около 100 души са арестувани като членове на тайната организация „Дългата зима”, а след това – още 200 активисти на Турско националноосвободително движение в България[8].
Към началото на 1989 г. българските партийно-държавни ръководители започват да си дават сметка, че „възродителният процес” е изправен пред провал. Въпреки всички мероприятия, говоренето на турски език на обществени места не спира и дори става демонстративно, „българите с възстановени имена” използват вместо тях рождените си, продължава носенето на обичайното мюсюлманско облекло и честването на религиозни празници и ритуали. Комунистическите управници предприемат нови мерки (като преселване на турски семейства в преобладаващо български райони в западната част на страната) и обсъждат други (като колонизиране на смесените райони с български семейства, включително с етнически българи от СССР). В крайна сметка обаче се прибягва до едно вече използвано средство: изселване в Турция.
Прелюдия на масовата емиграция от лятото на 1989 г. са серия гладни стачки и протести в края на март и април, организирани в селища с турско население. Те зачестяват около приемането от Народното събрание на нов закон за задграничните паспорти. С него, считано от 1 септември 1989 г., се либерализира пътуването на българските граждани зад граница, но сред турското население се разпространяват слухове, че новите паспорти са временна мярка и ще се издават избирателно[9]. Изселническите настроения сред част от общността се смесват с исканията за връщане на имената и на правото на общуване на майчин език, формулирани от нова организация: Демократична лига за защита правата на човека. Същата разпространява петиции до българското партийно-държавно ръководство, до чуждестранни медии и дипломатически представителства, подготвяйки и по-масово надигане около насрочената за края на май конференция в Париж на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Макар службите на ДС да вземат необходимите мерки за „неутрализиране” на турските активисти, скоро положението излиза от контрол. ( В този блог нееднократно посочихме и участието на Независимото дружество за защита правата на човека като опозиция на “възродителния процес”, за което авторът не е имал информация по времето, когато е писал текста, б.р.)
На 20 май се организира масов митинг в село Пристое (Шуменско) и до края на месеца протестът обхваща редица други селища в Североизточна България (Каолиново, Шумен, Търговище, Омуртаг, Разград, Дулово, Исперих, Добрич). Оттам вълненията се прехвърлят и на юг (Джебел). Хиляди хора излизат по улиците, настоявайки за връщане на отнетите им човешки и културни права, за освобождаване на арестуваните около кампанията по смяна на имената и пр. Демонстрациите прерастват на места в безредици, при които органите на реда използват сълзотворни гранати, милиционерски палки, противопожарни коли, танкове, бронирани машини, бойното изкуство на „червени барети”, гумени, а и бойни куршуми. Между 7 и 10 души загиват при сблъсъците в Каолиново, Тодор Икономово (Шуменско), Езерче (Разградско) и др., а стотици са ранени[10].
Бруталното потушаване на протестите, известни като „майските събития”, е съпроводено и с бързо експулсиране от страната на стотици турски активисти. Така управляващите се ориентират към решение, зададено от Тодор Живков още в хода на преименуването през януари 1985 г. Тогава първият в партийно-държавната йерархия препоръчва изселването в Турция на 100-150 000 души[11]. Същият взема думата на 29 май 1989 г. в обръщение по националната телевизия и радио, в което призовава Турция да отвори границата си за всички български граждани, които желаят „да останат и да живеят там”[12]. Няколко дни по-късно Турция наистина отваря границата си, а българските власти започват ускорено издаване на задгранични паспорти на представители на малцинството – няколко месеца преди предвидената в закона дата 1 септември. Официално изселниците са „туристи”, свободно възползващи се от новите паспорти: затова и емиграцията от лятото на 1989 г. остава известна с евфемизма „голямата екскурзия”.
Нейното провеждане е свързано с нова ескалация на външнополитическото напрежение: Турция обявява готовността си да приеме всички желаещи да се изселят, обвинявайки България в прогонването им, а последната категорично отхвърля това „внушение” и започва да „изобличава” югоизточната си съседка в спекулиране с настроенията на „българските мюсюлмани”[13]. Те, от своя страна, се впускат в трескава подготовка за напускане на страната, окачествена от българските управляващи като „масова психоза”. Ясно е обаче, че партийно-държавният връх има полза и по определен начин насърчава тази развръзка. На среща на Политбюро с първите секретари на ОК на БКП и други ръководители, проведена на 7 юни, Тодор Живков заявява, че „такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла”. Той потвърждава, че целта е да се изселят „200-300 хиляди души от това население”, защото в противен случай след 15 години България нямало да я има или щяла да е нещо като Кипър[14]. В много случаи местните власти упражняват натиск над етническите турци, поставяйки срок за получаване на задгранични паспорти, и практически изгонват цели семейства[15].
В тази обстановка, по пътищата, водещи към българо-турската граница, се извиват колони от автомобили, в които хилядите изселници се опитват да поберат набързо опакованото си най-необходимо имущество. Много често те продават или са принуждавани да продадат на безценица недвижимата си собственост, а също и част от движимата[16]. Всеки ден между 2 000 и 4 000 души преминават границата: темпо, при което Турция не е в състояние да осигури адекватен прием на бежанците. В крайна сметка, на 21 август тя затваря границата. От началото на юни до тази дата около 360 000 етнически турци успяват да напуснат България. Започва и обратен процес, при който в рамките на три месеца около 40 000 се връщат. Причини за такова решение са проблемите при настаняване и намиране на работа, трудности по приспособяване към новия социално-икономически контекст и др.
Възвръщенците са добре дошли за всекидневно въртящата се пропагандна машина на комунистическия режим. Българските медии описват „мизерните условия” в Турция, чието „двуличие” накарало „гражданите с възстановени имена” да се върнат в „истинската” си родина, осъзнавайки своята „българска” принадлежност. Благословени от режима журналисти и общественици започват да вменяват на изселниците и чувство на вина за икономическите проблеми вследствие на масовото напускане на страната. Особени затруднения възникват при прибирането на реколтата, като в отговор управляващите предприемат различни мобилизационни мерки: организират се селскостопански бригади, включително с участие на армията. Българското общество е, от своя страна, до голяма степен индоктринирано от ежедневно отправяните към бежанците упреци в „предателство към родината”[17]. Мнозина „българи с традиционни имена” обвиняват турците в непризнателност за отдавна изчезнали привилегии (фамозните квоти за висше образование), без да си дават сметка за дискриминационните мерки, съществували дори преди „възродителния процес” (сред тях и службата в строителни войски, резервирана за младежи от малцинствата).
Все пак, прохождащата през 1988-1989 г. българска опозиция като цяло симпатизира на турското малцинство и настоява за връщане на мюсюлманските имена и за възстановяване на другите му права. Този проблем е централен и за все по-силния международен натиск над управниците в София. Така съпротивата на турците срещу асимилационната политика на комунистическия режим става катализатор на падането му през ноември 1989 г. Следват нови митинги и гладни стачки за връщане на имената, които водят до официалното преразглеждане на „възродителния процес”. На пленум на ръководството на БКП, проведен на 29 декември 1989 г., новият партиен шеф Александър Лилов приписва вината за преименуването на „тюркоезичното и мюсюлманско население” на низвергнатия Живков и на приближения му кръг. По такъв начин скандалната мярка, причинила страдания на стотици хиляди души, е сведена до допуснати от няколко човека „извращения”. Случилото се в периода 1984-1989 г. все пак несъмнено се вписва в една по-дългосрочна хомогенизационна логика на комунистическия режим.
*Чавдар Маринов е доктор по история (EHESS – Paris), хоноруван асистент в НБУ и в СУ “Св. Климент Охридски”
[1] На 8 май 1984 г., Политбюро отново обсъжда „приобщаването” на българските турци към „делото на социализма” чрез поощряване на смесените бракове, контрол върху мюсюлманските свещенослужители, колонизация на етнически българи в смесените райони, налагане на българския език и т.н.: Ангелов, Веселин, Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България (1984-1989). Документи, София: Симолини, 2008, с. 79-134. Живков отбелязва близкия „етногенезис” на турците, но се декларира против евентуалното им убеждаване, че са от българско потекло. На 20 юни 1984 г., Политбюро запознава първите секретари на ОК с решенията: Ангелов, пак там, с. 135-144.[2] Груев, Михаил, Кальонски, Алексей, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, София: ИИБМ, ИОО, 2008, с. 135-136. Според някои сведения, първоначално се е предвиждало преименуването на около 100 000 души: Ялъмов, Ибрахим, История на турската общност в България, София: Илинда-Евтимов, 2002, с. 392.
[3] Според журналистическото разследване на Татяна Ваксберг, „Технология на злото”, Сега, 5 февруари 2001 г., цитирано от Ялъмов, Груев и Кальонски.
[4] Груев, Кальонски, пак там, с. 141; други оценки при Стоянов, Валери, Турското население в България между полюсите на етническата политика, София: Лик, 1998, с. 163-166; Ялъмов, пак там, с. 398-401. Сред жертвите е и 17-месечното момиченце Тюркян, загинало при демонстрация край село Могиляне (Кирковско).
[5] Ангелов, пак там, с. 160-171. На съвещанието се обсъжда по-специално прехвърлянето на кампанията в Северна България.
[6] Относно българо-турската конфронтация през периода 1985-1988 г.: Стоянов, пак там, с. 166-177, 182-200; Ялъмов, пак там, с. 434-442; Груев, Кальонски, пак там, с. 144-148.
[7] Например Христо Христов (ред.), Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и национално-възродителния процес, София: Наука и изкуство, 1989. Изданието е резултат на обсъждани в Политбюро на 12 март 1988 г. тезиси по „възродителния процес”: Ангелов, пак там, с. 346-366.
[8] Начело е философът Меди Доганов (Ахмед Доган). Имайки предвид, че както самият той, така и много други членове на тези организации са бивши агенти на Държавна сигурност, някои автори смятат, че тъкмо последната е в основата на създаването им: Груев, Кальонски, пак там, с. 179. По-подробно за турското съпротивително движение: Ялъмов, пак там, с. 442-458.
[9] Стоянов, пак там, с. 201.
[10] Ялъмов, пак там, с. 459-463.
[11] Ангелов, пак там, с. 175.
[12] Истината за „възродителния процес”. Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП, София: ИИЕ, 2003, с. 43.
[13] По-подробно по въпроса: Стоянов, пак там, с. 207-214.
[14] Истината за „възродителния процес”, с. 86-87.
[15] Ялъмов, пак там, 472-473; Бюксеншютц, Улрих, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци, 1944-1989, София: МЦПМКВ, 2000, с. 177-178.
[16] Лично Тодор Живков съветва местните власти да „сложат ръка” на къщите на изселниците: Груев, Кальонски, пак там, с. 191-192.
[17] За разлика от селското стопанство, проблемите възникнали в промишлената сфера изглеждат преувеличени от пропагандата: Бюксеншютц, пак там, с. 182-183.
