Доц. Вихрен Чернокожев

„Когато чета тези текстове, чувството е за една огромна травма, останала без глас, потисната, недоизречена. За едно несподeлено дълго време човешко страдание, което се е опитало да се оттече, да бъде осмислено, изговорено, превъзмогнато чрез тези текстове. За мен това най-малко е литература. Доминира несподеленото страдание”, казва доц. д-р Вихрен Чернокожев, един от съставителите заедно с проф. д-р Зейнеп Зафер на антологията „Когато ми отнеха името” /Издателство „Изток-Запад”/.

Откъс от разговора с доц. Вихрен Чернокожев можете да чуете тук

Подзаглавието на антологията е „Възродителният процес” през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности”. Антологията е част от международния научен проект „Идентичност и асимилация”, осъществяван в Института по литература на БАН и Филологическия факултет в Анкарския университет. Ръководители на проекта са доц. д-р Вихрен Чернокожев /Институт за литература – БАН/ и проф. д-р Зейнеп Зафер /Филологически факултет – Анкарски университет/. А Вихрен Чернокожев продължава: „Трудно е с традиционния инструментариум- литературно-критически и литературно – исторически тези текстове да бъдат анализирани и обяснени, защото всъщност в тях е

драмата на „отхвърлените приобщени“,

както в едно свое изследване ги нарече проф. Евгения Иванова. И тази рана от насилственото присвояване на самоличности, заличаване на самоличности, още не е зараснала. Цинично съчиненият  по командно- административен път„възродителен процес” всъщност направи така, че това разделение ние – турците, вие – българите, да бъде задълбочено. Въпреки, че не България и не българският народ съчиниха „възродителния процес”, а живковия комунистически режим и неговата машина за репресии Държавна сигурност”, казва Вихрен Чернокожев.

Предисторията на книгата е свързана с един научен проект в Института за литература към БАН, „Политика и литература”,  който ръководех преди няколко години, казва доц. Чернокожев. „В този проект издадохме един сборник „Антитоталитарната литература” /2009/, в който проф. Зейнеп Зафер участваше с пространна студия за Ахмед Шериф Шерефли – един от абсолютно непознатите в България автори, български гражданин с турско етническо самосъзнание, лежал в затвора и изгонен заради съпротивата си срещу насилствената асимилация, цинично наречена „възродителен процес”. Или „голямата екскурзия”, както иронично я наричаха журналистите. От тази студия всъщност дойде идеята ми да направим антологията „Когато ми отнеха името“. Основното, което ме привлече и запали беше, че тази трансгранична, транснационална антитоталитарна литература е абсолютно непозната у нас, неизследвана, неиздавана. Дълго време преследвана, забранявана, съзнателно скривана.

Аз поначало винаги съм вървял извън канона,

извън литературния канон, още от времето, когато написах първата си книга за Димитър Подвързачов през 1985 г., след това „Българският смях”, заниманията ми с българската смехова култура и по-късно издателската поредица „Другата българска литература на ХХ век“. Така че и тук моето желание беше да изследвам онова, което е извън канона, въпреки канона на българската литература”, признава Вихрен Чернокожев.

„Видях неща, до които никой у нас не се беше докосвал. Текстове, които са останали дълго време без глас, недоизговорени, недопрочетени, и естествено недоосмислени. Всъщност един немалък корпус, цяла съзнателно скривана и забранявана, съзнателно премълчавана, лишавана от памет литература. Голяма част от текстовете, които са в антологията, не са превеждани на български език, не са издавани и не са осмислени. Така че това е абсолютно непозната за българския читател литература. В Турция част от тези текстове са издавани след 90 – та година, вече в принудителна емиграция. Има отделни,издадени в Турция антологии като напр. „Изселническата съдба в литературата на турците от Балканите“, съставена от Х. С. Йенисой, Aнкaрa 2005 г. По-голямата част от текстовете, писани и издавани  в Турция издири, подбра и преведе проф. Зейнеп Зафер, която е преподавател по български език и литература в Анкарския университет. Така че основната част от текстовете включени в антологията, са преведени от нея. Моя отговорност бяха текстовете на български език, които са значително по-малко. Както и идеята за самата антология, редактирането на преводите”, казва доц. Чернокожев и пояснява, че през 1988 г. професор Зафер е била от първите турци – членове на Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев. При поредната насилствена смяна на имената отказва да смени името си.

През 1985 г. е осъдена на 2 години затвор и 2 години изселване.

Представител е на Дружеството за Варненска област. След това, когато е прословутата закуска с дисидентите във френското посолство с президента Франсоа Митеран,е била определена да се срещне с него, но още по пътя преди да стигне до София е арестувана и срещата се осуетява.

„Основният ни стремеж беше текстовете да имат преди всичко ярко изразена, запомняща се художествена стойност, не просто мемоар и публицистика. Текстове, които са повече от литература, в много случаи висока литература. И не случайно едно от най-емблематичните стихотворения „Когато ми отнеха името” на Сабахаттин Байрамьоз даде названието и на антологията. Какво е човекът без най-своето – името? Разчовечаването на човека е престъпление, несравнимо дори с физическато унищожение. Някои от авторите, включени в антологията, не са между живите, но са имали възможност в Турция свободно да завършат и издадат творбите,  някои от които са започнали да пишат тук тайно на турски. В НРБ през 80-те години е строго забранено, преследвано всяко говорене и писане на турски език. И не само това е белег на сегрегация по онова време. Аз бях изненадан, да не кажа шокиран, когато в „Невестулка“ –  един от разказите включенив антологията, прочетох, че хората с насилствено натрапени български имена, са били принуждавани да носят върху работните си облекла табелки с натрапеното българско име. Нещо, което моментално ми напомни за жълтите звезди на евреите и оттам за единосъщия корен между така наречения комунизъм и националсоциализма”, казва Вихрен Чернокожев.

Питаме го дали тези хора носят в себе си омраза към българите. „Омраза не носят, но

горчилката от мълчанието остава.

Тази горчилка на отхвърлените от родните си места хора, наистина остава. Антологията е един опит травмата да бъде доизречена и ако е възможно да се опита поне отчасти не да излекува, защото това е дълъг и сложен процес, но поне малко да потуши травмата. Защото всички тези хора са български граждани, тяхното детство е минало в България. Тук са гробовете на дедите и бащите им; тук са домовете им, тук са отраснали децата им, тук са приятелите им,и разбира се, неприятелите. И когато в един момент ти кажат – върви си, махай се, няма как да не се питаш „Родината, къде е тя, родината“. Ибрахим Камбероглу напр. пише: „Да, в тази земя съм роден…/ но тя за свой син никога не ме прие“. Това е болката от чувството за отхвърленост, обездоменост, но това е болка, която не започва от „възродителния процес” през 89-а година. Тя има много дълбоки исторически корени, още от времето на войните и преди тях. Но нека оставим тези неща на историята”, казва литературоведът.

Иначе самият той преди време беше известен със своите критически статии за българската литература. А сега: „Напоследък съм се оттеглил в литературната история. Имаше един период, в който се занимавах по-активно с литературна критика. Основното, което липсва на съвременната българска литература са

моралните авторитети.

Като си мисля за хората, които могат да бъдат наречени морални авторитети в днешната българска литература, сещам се комай само за Борис Христов, сещам се за Иван Теофилов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Теодора Димова и по-нататък ми е трудно да продължа”, казва той и добавя: „Последният класик в българската литература беше Ивайло Петров“. От по-младите, колкото и условно да е това деление, веднага споменава името на Георги Господинов. И добавя: „Комуто мнозина негови литературни събратя завиждат, защото неговите стихове, неговата проза успяха да бъдат естествено конвертируеми и оттатък Драгоман, нещо което малцина днешни автори успяват да постигнат”. Споменава и Деян Енев, който според него също е име в прозата, което българската литература ще запомни, но не би искал и не би могъл да прави някакъв списък в момента, тъй като не следи достатъчно излизащото.

„Моите занимания в последните две години бяха свързани с издирването и съставянето на текстовете за антологията. Освен това в Института за литература работя по два проекта. Единият е Речник на съвременните български писатели след 1878 година, а другият проект в рамките, на който излезе и антологията „Когато ми отнеха името“ се нарича „Идентичност и асимилация” и точно там ще се опитаме да осмислим тази неиздадена  и неизследвана литература, за която говорихме. Надявам се в края на тази година да можем да организираме кръгла маса с международно участие с колеги от Анкарския университет, но не само учени от там, а и много други специалисти – историци, социолози, психолози, социални антрополози. Защото тази литература, образци от която сме се опитали в 460 страници да съберем в антологията, е – пак ще кажа – най-малко литература, тя заслужава внимание и от психоаналитична гледна точка, тя е и социален феномен. Ще сме си свършили работата, ако тази литература, когато добие гражданственост, бъде прочетена, видяна и помнена в един по-широк не само литературен контекст”, надява се доц. д-р Вихрен Чернокожев. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов