Христо Христов

Трябва ли да помним или не? Този провокиращ въпрос задава социологът доц. Даниела Колева от Софийския университет „Св. Климент Охридски” в книгата си „Белене – място на памет?”, която тази неделя представям в електронна библиотека наdesebg.com.

С две експедиции в гр. Белене през 2008 г. и 2009 г., като при втората работи с група студенти на терен, авторът си поставя за цел да отговори на въпроса дали и доколко създаденият от комунистическия режим през 1949 г. концлагер на остров Персин, разположен срещу Белене, има място в паметта на жителите на селището (град от 1964 г.). В книгата са публикувани 30 разказа на беленчани, в които по един или друг начин този спомен присъства.

„Широко е прието в днешния свят, че паметта за травматичното минало трябва да се поддържа като условие за справедливост към жертвите, като гаранция, че миналото няма да се повтори, а историята няма да се цензурира, и като основа на демокрацията”, посочва доц. Даниела Колева.

Този проблем важи за абсолютно всички страни от бившия Източен блок, включително и в България, които след рухването на комунистическата система през 1989 г. предприеха по различно време и с различна интензивност и последователност инициативи и политики за решаването му.

И това не е само теория. Авторът привежда известни примери в световната история: „Това е начинът, по който Германия се справя с нацисткото си минало, Франция – с колаборационизма, ЮАР – с апартейда, Гватемала – с наследството на гражданската война”, посочва Колева.

Тя поставя и контрааргументи, които и в България са се чували, предимно от представителите на бившата комунистическа партия: защо трябва да се говори за памет, която разделя и може да втвърди политическите или етнокултурните граници. Ако е така, дали не е по-добре да забравим?

В гр. Белене никой не е издавал закон против паметта за лагера, но според социологът „сякаш всички го спазват”. Поне така изглежда на автора в началото на разговорите с местните хора.